Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Широка веранда обикаляше задната част на комплекса. Пендъргаст се плъзна върху нея, спря да почине, после внимателно започна да се изкачва по стълбите й, предизвиквайки тихия протест на изсъхналото дърво. Под всяка крачка, която правеше, разцъфтяваха облачета фин прах с формата на ядрена гъба. Все едно вървеше по лунната повърхност. От наблюдателната точка на верандата той се огледа наляво и надясно по протежение на сградата, назад по посока към стълбите, по които се беше качил, и надолу към балюстрадата. Не се виждаше нищо друго освен неговите отпечатъци. „Фонтебло“ спеше необезпокояван съня си.

Започна да се приближава към двойна врата, която водеше във вътрешността. Стъпваше леко като котка, проверявайки първо дюшемето. Вратите бяха затворени, някога дори са били заключени, но много отдавна вандалите бяха извадили едната врата от пантите и сега тя висеше отворена.

Зад нея се простираше някакво голямо общо помещение. Може би го бяха използвали да си пият следобедния чай. Беше много тъмно. Агентът застина неподвижно на прага, за да даде време на очите си да се приспособят. Миришеше силно на сухо гниене, сол и урина от плъхове. Едната стена бе заета от огромна каменна камина. Кресла с високи облегалки и дивани бяха подредени из помещението, а от гнилата им тапицерия стърчаха пружини. Кожени пейки с маси се точеха край стената в далечния край на помещението. Някога меките места за сядане сега бяха напукани, сцепени и плюеха вата. Няколко счупени и избелели снимки от разцвета на езерото Солтън през 50-те години – моторници, водни ски, рибари с непромокаеми ботуши – украсяваха стените заедно с множество по-светли празни правоъгълници, защото останалите бяха откраднати. Всичко беше покрито с тънък слой прах.

Пендъргаст прекоси помещението и се озова под сводеста врата, която го изведе в централния коридор. Тук започваше огромно стълбище, което се виеше към горните етажи, където се намираха стаите за гости и апартаментите. Нататък се виждаха смътните очертания на основното фоайе с неговите дебели дървени колони и морски фрески, които се виждаха само отчасти. Затаил дъх, той остана за малко неподвижен в тишината. Плановете на комплекса бяха в джоба му, но нямаше нужда от тях – цялото разположение се бе запечатало в съзнанието му. Широк коридор водеше наляво – вероятно към спа и балните зали. Вдясно от него имаше ниска сводеста врата, която водеше в салона за коктейли.

В близката стена имаше вградена стъклена витрина, чието стъкло беше счупено, а вътре лежеше самотен лист сбръчкана и избеляла восъчна хартия за циклостил. Пендъргаст се приближи и вторачен напрегнато заради слабата лунна светлина, прегледа написаното.

Добре дошли в прочутия солтънски „Фонтебло“!

Нашата мисия: „Най-модното място край вътрешното море“.

Събота, 5 октомври 1962

Днешната програма:

6 ч. – Плуване за здраве с Ралф Амандеро, два пъти олимпийски претендент

10 ч. – Състезание по водни ски

14 ч. – Продължение на състезанието с моторници

16 ч. – Конкурс „Мис езеро Солтън"

20:30 ч. – Танци в голямата бална зала с оркестъра на Върн Уилямс и звездата на вечерта Джейн Джестър;

23 ч. – „Джунглата оживява“ – разглеждане на животните и безплатни коктейли .

Пендъргаст се обърна към сводестата врата, която водеше в салона. Прозорците му бяха затворени с капаци и макар няколко от ребрата да бяха увиснали или изпаднали, а стъклата счупени, помещението беше много тъмно. Пендъргаст бръкна в един от джобовете на жилетката, извади очила за нощно виждане с усилвател на изображението от трето поколение, намести уреда на главата си и го включи. На мига околността стана ясно видима: столове, стени, полилеи – всичко очертано в призрачно зелено. Агентът завъртя едно копче на очилата, за да регулира яркостта на електронно-оптическия усилвател, след това тръгна да прекосява помещението.

Беше голямо, със сцена в единия ъгъл и дълъг сферичен бар, който заемаше почти цялата далечна стена. Кръгли маси бяха подредени в останалата част от салона. По масите и на пода лежаха счупени коктейлни чаши, а съдържанието им отдавна се бе изпарило и застинало в катранени утайки. На самия бар, макар алкохолът отдавна да беше изчезнал, можеха да се видят спретнати редици от салфетки и купички, пълни с коктейлни пръчици – всичко покрито с фин слой прах. Рамкираното с мрамор огледало зад бара се беше спукало, а върху бара и пода лежаха мътно проблясващи парченца. То беше свидетелство за сумрачната отдалеченост на солтънския „Фонтебло“ – или може би на усещането за нервно безпокойство, каквото само една обитавана от духове къща може да излъчва. Затова вандалите и вехтошарите като Кают не бяха успели напълно да я плячкосат. Вместо това старият хотел в по-голямата си част оставаше капсула на времето за поколението на „Глутницата плъхове“, изоставена на времето и неговите капризи.