Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Не. Виждам, че е придобит по обичайния начин – искам да кажа обичайния за онова време начин. – Отново прелистване. – Изглежда музеят е сключил договор с един пътешественик в Южна Америка да доставя скелети за остеологичната колекция. Данните за мъжа на име Хъчинс също са налице. – Докато Марго продължи да чете, в лабораторията цареше тишина. – Мисля, че този Хъчинс не е по-добър от мародерите. Вероятно е научил за хотентотската погребална церемония, проследил я е и през нощта е обрал гроба и е изпратил скелета на музея. Предполагаемата причина за смъртта – дизентерия. Заразил се е по време на Войната на седмата граница. Вероятно уловка, за да приеме музеят по-лесно пратката.

— Не може да знаете това – обади се Сандовал.

— Прав сте, не мога да го знам, но съм преглеждала толкова данни за придобиване, че вече знам как да чета между редовете. – Тя остави листовете.

Д’Агоста се обърна към Сандовал.

— А сега бихте ли донесли скелета?

Сандовал въздъхна.

— Веднага. – Стана от бюрото, взе листа с каталожния номер, който беше идентичен с номера в документа за придобиване, и тръгна към коридора. На половината от пътя до вратата се обърна и попита през рамо:

— Вие няма ли да дойдете?

Д’Агоста понечи да стане, но Марго го задържа, слагайки ръка върху рамото му.

— Ще ви чакаме в залата за огледи от другата страна на коридора.

Сандовал сви рамене.

— Както желаете. – После изчезна зад ъгъла.

Д’Агоста последва Марго надолу по коридора към залата, където гостуващите учени проучваха образци. Започваше да съжалява, че не бе приел предложения от Сингълтън случай с бегачката. Беше дяволски неприятно, че Пендъргаст изчезна по такъв начин. Без дори да каже защо смята скелета за важен. Докато не стана късно, на Д’Агоста не беше хрумвало колко много разчита на помощта на агента. И на всичко отгоре беше започнал да затъва в купища разпити, доклади за веществени доказателства и регистри. Във всички случаи имаше безполезна бумащина, обаче този – благодарение размерите на музея и броя на служителите – надминаваше всички останали. Празният кабинет до неговия в полицейското управление вече преливаше от излишните документи.

Той наблюдаваше как Марго си слага чифт латексови ръкавици, погледна часовника си и започна да се разхожда напред-назад. Показваше всички признаци на вълнение.

— Марго – предложи той, – ако моментът не е подходящ, можем да се върнем и по-късно. Казах ти, че става дума по-скоро за предчувствие, отколкото за нещо друго.

— Не – отговори тя, – вярно е, че скоро трябва да се върна в института, но не в това е проблемът. – Тя направи още няколко тегела, после сякаш взе някакво решение, спря и се обърна към него.

Зелените й очи, вторачени в неговите, бяха толкова бистри и напрегнати, че за минута Д’Агоста се почувства отново в миналото, години назад, когато за пръв път я беше разпитвал за Музейните убийства.

Тя устоя дълго време на втренчения му поглед, след това се отпусна на един от столовете, подредени край масата за прегледи. Д’Агоста направи същото.

Марго прочисти гърлото си, преглътна.

— Ще съм ти благодарна, ако не кажеш на никого за това.

Д’Агоста кимна.

— Помниш какво ми се случи тогава.

— Да. Музейните убийства, убийствата в метрото – беше тежко време.

Марго сведе очи.

— Не това... а онова, което се случи с мен... след като всичко свърши.

В първия миг Д’Агоста не разбра, но в един момент споменът го връхлетя като удар с чук. Божичко, помисли си той. Беше забравил напълно какво се случи на Марго, когато се върна в музея, за да редактира научното им списание „Музеология“. Как маниакално злият сериен убиец я беше дебнал като дивеч из затъмнените коридори, тероризирал и как накрая я намушка и едва не я уби. Трябваше да прекара много месеци в болницата, за да възстанови здравето си. Не се беше замислял как ли й се е отразило случилото се.

Марго помълча малко. Скоро започна отново да говори, но с известно колебание:

— Оттогава за мен беше... трудно да идвам в музея. Това не е ли ирония, след като изследванията ми могат да се правят само тук? – Тя поклати глава. – Винаги съм била толкова смела. Такава мъжкарана. Помня как настоявах да ви придружа с Пендъргаст в тунелите на метрото – дори под тях. Но сега всичко е различно. Има много малко места в музея, където мога да отида... без пристъп на паника. Не мога да навлизам твърде навътре в депата със сбирките. Трябва да вадят нещата и да ми ги носят. Запомнила съм всички най-близки изходи, за да мога бързо да изляза, ако се наложи. Когато работя, около мен трябва да има хора. Вече никога не оставам след края на работното време, щом падне мрак. Дори това да съм тук, на по-висок етаж, е трудно.