Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Докато слушаше, Д’Агоста изпита още по-голяма вина, че я беше помолил за помощ – почувства се като истински глупак.

— Онова, което преживяваш, е нормално.

— Не, по-зле е. Не мога да понасям тъмни места. Дори самата тъмнина – в апартамента ми лампите светят цяла нощ. Само да ми видиш сметката за тока. – Тя се изсмя горчиво. – Много съм объркана. Мисля, че страдам от нов синдром: музеофобия .

— Чуй ме. – Д’Агоста я хвана за ръката. – Може би трябва да забравим този проклет скелет. Ще намеря някого другиго, който би могъл да...

— В никакъв случай. Може да съм психарка, но не съм страхлива. Ще го направя. Само не ме карай да слизам долу в хранилището. – И тя посочи коридора, простиращ се нататък, дълбоко в сбирките, по който Сандовал беше поел. – И никога не ме моли... – тя се опита да запази тона лековат, но се усещаше оттенък на страх – да сляза в мазето.

— Благодаря! – каза Д’Агоста.

Точно тогава отвън в коридора се чуха стъпки. Сандовал се появи хванал с две ръце познатия вече изложбен поднос и внимателно го сложи на масата между тях.

— Аз ще бъда на мястото си – каза той. – Обадете се, когато сте готови.

Той излезе и затвори вратата зад гърба си. Д’Агоста наблюдаваше как Марго придърпва латексовите си ръкавици, след това извади сгъната памучна покривка, приглади я върху повърхността на масата и взе да вади кости от тавата и да ги реди върху плата. Започна парад на костите: ребра, гръбначни прешлени, пищяли, череп, челюсти и малки кости, които той не можа да разпознае. Спомни си как Марго постепенно се бе отърсила от травмата на Музейните убийства, как бе започнала да тренира, изкара разрешително за пистолет и се научи да го използва. Изглеждаше толкова самоуверена, но той беше виждал същото да се случва на ченгета и искрено се надяваше това да не влоши нещата...

Когато погледна към Марго, забрави потока на мисълта си. Тя седеше до него и изведнъж беше замръзнала, стиснала таза в ръцете си. Изражението на лицето й се бе променило. Откъснатото, загрижено изражение беше изчезнало, заменено от недоумение.

— Какво има? – попита лейтенантът.

Вместо да му отговори, тя завъртя таза в ръцете си и се взря в него по-отблизо. След това предпазливо го постави върху покривката, вдигна долната челюст и започна внимателно да я оглежда от един или друг ъгъл. Най-накрая я остави и погледна детектива.

— Хотентот на трийсет и пет, мъж?

— Аха.

Марго облиза устни.

— Интересно, ще се наложи да се върна, когато имам повече време, но мога отсега да ти кажа: този скелет е на хотентот, и то мъж, колкото съм и аз.

Когато Пендъргаст потегли от Солтън Палмс със своя перлен на цвят „Кадилак“, слънцето вече напичаше от обедното небе. Когато се върна отново, вече минаваше полунощ. Спря на четири и половина километра от призрачния град. Загаси фаровете и навлезе в полето, за да скрие колата зад горичка юкови дървета. Загаси двигателя и остана неподвижен на мястото си, за да обмисли положението.

Повечето обстоятелства си оставаха обгърнати от неизвестност. Въпреки това сега знаеше две подробности: смъртта на Олбън представляваше сложен механизъм, който да го примами на това място: кариерата „Златният паяк“. Самата мина също беше внимателно подготвена за него. Пендъргаст изобщо не се съмняваше, че входът й внимателно се наблюдава.

Агентът извади два навити листа хартия, които разви и приглади с ръка на скута си. Единият беше картата на мината „Златният паяк“, купена от Кают. На другия имаше стари строителни планове на солтънското „Фонтебло“.

След като извади от жабката фенерче с козирка, насочи вниманието си първо към картата на мината. Беше сравнително малка кариера с централна галерия, която сякаш се спускаше надолу под малък наклон, насочвайки се на юг и встрани от езерото. От централната галерия се отклоняваха дузина различни странични галерии. Някои бяха прави, други криволичеха, следвайки жилите с тюркоаз. Някои свършваха с дълбоки шахти. Пендъргаст вече беше запаметил всички тези подробности.

Насочи прикрития лъч на фенерчето към далечния край на картата. В задната част на мината виеща се галерия се откъсваше от главната. Стесняваше се с напредването си и осемстотин метра преди края преминаваше в почти вертикален комин: може би вентилационна шахта или заден вход, който беше останал неизползван. Очертанията й бяха избелели и износени, сякаш картографът бе забравил за нея по времето, когато картата е била завършена.