Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Изпрах го по невнимание – тъжно добави Кают. – Само си помисли колко щеше да струва днес!

— Много жалко! – Кратка пауза. – Колко време мина, откакто комплексът беше затворен?

— Петдесет, петдесет и пет години.

— Това е цяла трагедия! Такава хубава сграда!

— В комплекса имаше всичко: казино, плувен басейн, крайбрежна алея, кей, спа, зоологическа градина.

— Зоологическа градина?

— Точно така. – Мъжът вдигна бутилката „Южна утеха“, огледа я с копнеж, после я остави обратно. – Построиха я в една естествена дупка в земята под хотела. Точно пред коктейлния бар. Все едно си в джунглата. Имахме истински живи лъвове, черни пантери и сибирски тигри. Вечерта всички големи клечки се събираха на терасата с питиетата си, за да гледат животните под тях.

— Колко интересно. – Пендъргаст потърка замислено брадичката си. – Има ли още нещо ценно там вътре? Имам предвид, проверихте ли вътрешността?

— Всичко е свалено. Всичко.

Нещо друго, което се подаваше изпод един опърпан каталог на „Сиърс-Роубък“, привлече погледа на агента. Той го взе и го вдигна пред импровизирания прозорец, за да го види по-добре. Беше необработен къс от тюркоаз, набразден с черни жилки.

— Какъв хубав камък. Чудесни жилки. Може би ще успеем да постигнем съгласие и за него. – Той стрелна поглед към Кают. – Чух, че тук има стара кариера. „Златният паяк“, ако не ме лъже паметта. Оттам ли го имаш?

Старият мъж поклати глава.

— Никога не влизай там.

— Защо не? Мисля, че това е точното място, където човек да търси тюркоази.

— Заради историите.

— Историите?

Лицето на Кают се изкриви в странно изражение.

— Хората казват, че мястото е обитавано от духове.

— Стига бе!

— Мината не е голяма, но има някои доста дълбоки галерии. Носят се много слухове.

— Какви?

— Единият, който чух, е, че собственикът на мината е скрил някъде вътре цяло състояние в тюркоази. Историята твърди, че починал и мястото на съкровището умряло с него. Мине не мине време, и някой започва да го търси, но досега нищо не са намерили. Преди двайсетина години един търсач на съкровища влязъл вътре. Някои от дървените планки на пода били изгнили и той паднал през тях в една от шахтите. Счупил си и двата крака. Никой не го чул, докато крещял за помощ. Умрял от жаждата и горещината там долу в мрака.

— Ужасно!

— Хората казват, че ако влезеш, още можеш да го чуеш.

— Да го чуеш? Искаш да кажеш стъпки?

Кают поклати глава.

— Не, по-скоро шум от влачене и викове за помощ.

— Влачене? Разбира се, заради счупените крака. Колко ужасна история.

Кают не отговори, но отново погледна с копнеж към празната бутилка.

— Предполагам, че легендата не плаши всички – отбеляза агентът на ФБР.

Очите на Кают се стрелнаха към него.

— Какво искаш да кажеш?

— О, малко по-рано се разходих край входа на кариерата. Видях следи от гуми и стъпки – пресни.

Очите на мъжа се стрелнаха към него така бързо, както се извиха на другата страна.

— Нищо не знам за това.

Пендъргаст изчака да чуе някакво обяснение, но нищо подобно не стана. Накрая се размърда на импровизирания стол.

— Така ли? Изненадан съм да го чуя, защото от прозореца ти мината се вижда като на длан. – Докато говореше, Пендъргаст небрежно извади дебелата пачка банкноти от джоба.

Кают не реагира.

— Да, наистина съм изненадан. Мястото не може да е на повече от километър и половина или малко повече от тук. – И той бавно започна да премята десетачките, показвайки отдолу двайсетачки и петдесетачки.

— Защо се интересуваш толкова? – попита Кают, изведнъж станал отново подозрителен.

— Ами тюркоазите са моя специалност. Както и – без да се хваля много – търсенето на съкровища. Също като онзи човек от твоята история. – Пендъргаст доверително се наведе към него и леко му смигна. – Ако в кариерата се върши нещо, това ще ми е интересно.

Старият вехтошар не изглеждаше сигурен. Премигна един-два пъти с кръвясалите си очи.

— Платиха ми да си трая.

— Аз също мога да платя. – Пендъргаст разгъна балата, измъкна петдесетачка, после още една. – Може два пъти да заработиш и никой няма да разбере.

Кают се вторачи жадно в парите, но не продума. Пендъргаст измъкна още две петдесетачки и му ги предложи. Пак колебание, и после бързо, сякаш за да не може да премисли, възрастният човек грабна банкнотите и ги натъпка в джоба си при другите.

— Беше преди няколко седмици – каза той. – Пристигнаха с няколко пикапа – голяма суматоха. Паркираха пред входа на кариерата и започнаха вадят оборудване от кашоните. Реших, че ще отворят мината отново, и затова отидох да кажа „здрасти“. Предложих да им продам една стара карта на мината, която намерих.