Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Вътрешността на колибата беше задушаващо вонлива. Пендъргаст бързо я огледа. В единия ъгъл лежеше смачкан сламеник. Под единствения прозорец стоеше готварска печка, а върху нея чугунен тиган. Две отрязани парчета от дървесен ствол служеха за столове. Всичко беше в безпорядък: дрехи, одеяла, дреболии, празни консерви, стари пътни карти, подпалки, потрошени инструменти и безброй други вещи лежаха разхвърляни из малкото жилище.

Сред боклуците нещо проблесна слабо. Пендъргаст прекъсна ръкостискането и се наведе да го грабне е радостен вик:

— Ето това имах предвид – вижте това! Защо, по дяволите, лежи на земята? Трябва да е зад витрина!

Беше парче от индианска огърлица с формата на цвят от тиква е висулка наджа , нащърбена и издрана, изработена от евтиното сребро на претопени съдове. Скъпоценният камък липсваше. Обаче Пендъргаст я обви е длани толкова грижовно, сякаш беше някоя от каменните плочи е Божиите заповеди.

— Мога да изкарам шейсет кинта в ибей от нея – изграчи той. – Честна дума. – Ще поема цялата продажба, ще направя снимките, ще напиша обявата, ще я изпратя, ще поема работата е пощата – с една дума, всичко. Единственото, което искам, е малка комисиона. Ще ви платя, за да тръгнат нещата, а ако изкарам повече от ибей, ще задържа десет процента. Какво казах – шейсет? Нека да са седемдесет. – И без повече приказки извади пачка банкноти от джоба си.

Сълзящите очи на обитателя на бараката се застрелкаха от лицето на агента към дебелата пачка и обратно. После останаха залепени върху нея, докато Пендъргаст отброяваше седем десетдоларови банкноти и му ги предложи. Имаше малко колебание, но после треперещата ръка на възрастния мъж се стрелна напред и грабна парите, сякаш се страхуваше да не отлетят, и ги прибра в джоба на джинсите си.

С широка тексаска усмивка Пендъргаст се разположи като у дома си, сядайки върху едно от парчетата ствол. Неговият домакин, макар и с несигурно изражение на лицето, направи същото. Мъжът беше нисък и кльощав, с дълга бяла сплъстена коса и бакенбарди, къси, дебели ръце и невероятно мръсни нокти. Лицето и ръцете му бяха потъмнели от дългите дни на слънце. В очите му все още пламтеше подозрение, донякъде отслабено от вида на парите.

— Приятелю, как се казвате? – попита Пендъргаст. Той продължи да стиска балата с пари в ръка.

— Кают.

— Е, господин Кают, позволете да ви се представя: Бил Фийтърс на вашите услуги. Тук трябва да имате хубави неща. Сигурен съм, че ще се разберем! – Пендъргаст вдигна стара указателна табела за щатската магистрала 111, подпряна на две сгурбетонни блокчета, използвани за малка маса. Боята се лющеше, а повърхността й беше нагъната от удари на сачми. – Например това. Знаеш, че ги закачат по стените на заведенията. Много се търсят. Обзалагам се, че мога да я шитна за... ъъъ... петдесетак? Какво ще кажеш?

Пламъчетата в очите на стареца станаха по-ярки. След минута Кают кимна забързано. Пендъргаст надлежно отброи още пет десетачки и му ги подаде.

След това го изгледа лъчезарно.

— Господин Кают, виждам, че сте делови човек. Смятам, че нашите отношения ще бъдат особено плодотворни и за двама ни.

След петнайсет минути Пендъргаст беше купил още пет напълно безполезни предмета за общо долара. Резултатът беше успокоението на много подозрителния Кают. Половинлитровата бутилка с „Южна утеха“, извадена от задния джоб на Пендъргастовите джинси и предложена безплатно, се оказа допълнителната причина старият чешит да развърже езика си. Той беше скитник, като малък прекарал известно време в този район, и когато изпитал трудности, се оставил на течението, което го довлякло обратно в Солтън Палмс, след като другите го изоставили. Използваше колибата за база, докато събираше неща за продан.

С търпение и такт Пендъргаст го разпита за историята на града и близкото „Фонтебло“ и беше възнаграден на пристъпи и с прекъсвания с истории за триумфа и дългия тъжен упадък на казиното. Кают бил помощник-келнер в най-елегантния ресторант на „Фонтебло“, и то в най-славните му дни.

— Мили боже – възкликна Пендъргаст, – сигурно е било незабравима гледка.

— Направо не можеш да си представиш – отговори Кают с дрезгавия си глас, докопчи половинлитровото шише и го остави настрана, все едно и то беше колекционерски предмет. – Всички идваха там. Всички холивудски величия. Мерилин Монро се подписа на маншета ми, докато отсервирах масата й!

— Не може да бъде!