Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— И така, какво прави през това време?

— Сега работя в една медицинска неправителствена организация в Ийст Сайд. В института „Пиърсън“.

— Така ли? И какво по-точно?

— Аз съм етнофармакологът на института. Оценявам индиански растителни лекове с цел откриване на възможни лекарства.

— Звучи интересно.

— Действително е така.

— Все още ли преподаваш?

— Вече не, отказах се. В работата ми сега има потенциал да се помогне на хиляди, не само на една класна стая.

Д’Агоста взе отново менюто и започна да го прелиства.

— Най-голямото, върху което досега съм работила, е съединение в кората на памуковото дърво, което може да помага срещу епилепсията или Паркинсоновата болест. Маите са го използвали за лечение на старческа деменция. Проблемът е, че отнема цяла вечност, за да се разработи ново лекарство.

Келнерът се върна и те поръчаха. Д’Агоста отново я погледна.

— По телефона ми каза, че редовно посещаваш музея.

— Най-малко два или три пъти месечно.

— Защо?

— Тъжната истина е, че естествените местообитания на растенията, които изучавам, се изсичат, изгарят и разорават с плашеща бързина. Бог знае колко възможни лекарства срещу рак вече са изчезнали. Музеят разполага с най-добрата етноботаническа сбирка в света. Разбира се, не са мислили за мен, когато са я изграждали – просто са събирали местните лекарства и магически лекове от племената по света. Обаче е съвършено съоръжена за моите изследвания. В музейната сбирка има растения, които вече не могат да бъдат намерени в природата. – Тя се спря, защото си спомни, че не всички споделят нейната страст по етноботаниката.

Д’Агоста сплете ръце.

— Това, че си редовна посетителка тук, се вписва отлично в работата ми.

— Защо?

Той леко се наклони към нея.

— Вероятно си чула за скорошното убийство тук?

— Имаш предвид Вик Марсала? Работех с него, когато си правех магистратурата в Антропологическия отдел. Бях от малкото хора, които се разбираха с него. – Марго поклати глава. – Въпреки всичко не мога да повярвам, че някой го е убил.

— Аз оглавявам разследването и имам нужда от твоята помощ.

Марго не отговори.

— Изглежда Марсала не много преди смъртта си е работил с гостуващ учен. Помогнал е на този учен да намери и проучи образец от антропологическите сбирки – скелета на един хотентот. Агент Пендъргаст ми помага за случая и той сякаш се заинтересува от скелета.

— Продължавай – подкани го Марго.

Д’Агоста се поколеба.

— Проблемът е...ъъъ... че Пендъргаст изчезна. Завчера е заминал, без да остави информация къде може да бъде намерен. А отгоре на всичко едва вчера открихме, че документите на гостуващия учен, работил с Марсала, са фалшиви.

— Фалшиви?

— Аха. Фалшива акредитация. Твърдял, че е доктор Джонатан Уолдрън, физически антрополог от университет извън Филаделфия, обаче истинският Уолдрън нищо не знае. Лично разговарях с него. Никога не е стъпвал в музея.

— Откъде знаеш, че не е той убиецът, който сега се прави, че нищо не знае?

— Показах снимката му на служителите в антропологията. Абсолютно друг човек. Трийсет сантиметра по-нисък и двайсет години по-стар.

— Странно.

— Да. Защо някой ще се преструва на друг човек само за да види някакъв скелет?

— Мислиш, че този фалшив учен е убил Марсала?

— Засега не мисля нищо. Но е твърде добра следа, първата, която изобщо имам. И така... – Той се поколеба. – Питах се дали би искала да хвърлиш един поглед на този скелет?

— Аз? – възкликна Марго. – Защо?

— Защото си антрополог.

— Да, но моята специалност е етнофармакология. От магистратурата насам не съм се занимавала с физическа антропология.

— Сигурен съм, че мнозина от антрополозите тук не могат да стъпят и на малкия ти пръст. А и мога да ти имам доверие. Ти работиш тук, познаваш музея, но не си част от служителите.

— Моите проучвания отнемат доста време.

— Само един поглед. Когато имаш малко време. Ще съм благодарен да чуя твоето мнение.

— Наистина не мога да разбера какво общо може да има стар хотентотски скелет с убийството.

— Аз също не знам. Обаче засега това е единствената ми следа. Марго, направи го за мен. Познавала си Марсала. Моля те, помогни ми да разкрия убийството му.

Марго въздъхна.

— Как бих могла да откажа, щом поставяш въпроса по този начин.

— Благодаря ти. – Д’Агоста се усмихна. – Обедът е за моя сметка.

В избелели джинси, риза от същия плат с метални тик-так копчета и стари каубойски ботуши, агент Алойшъс Шингу Л. Пендъргаст огледа езерото Солтън от покрайнините на Националния природен парк „Сони Боно“ [14] Американски певец и политик (1935-1998), бивш съпруг на Шер. - Б. пр. , обрасли с овесена трева. Виждаха се кафяви пеликани, които се виеха над тъмните води, стрелкайки се в различни посоки с писъци. Беше десет и половина сутринта, а температурата не мърдаше от приятните 42-43 градуса.