Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Боже, боже. Силно плеохроичен [7] Плеохроизъм - оптично явление, при което кристалите променят цвета си заради нееднаквото поглъщане на светлина. - Б. пр. ... – Той грабна преносимата ултравиолетова лампа от масата и я включи. Камъкът на мига смени цвета си и заблестя в ярко неоновозелено.

Пейдън вдигна поглед, а очите му бяха разширени от удивление.

— Паинит?

Агентът на ФБР наведе глава.

— Наистина не ме излъгаха, че сте най-добрият минералог.

— Откъде, за бога, се сдобихте с този камък?

— Моят прапрачичо беше колекционер на странни неща, които наследих заедно с неговата къща. Избрах това от неговата колекция като стимул. Ваш е, стига да изпълните стоящата пред вас задача.

— Но този камък трябва да струва... милостиви Боже, дори не смея да си помисля колко. Паинитът е най-редкият скъпоценен камък на земята!

— Драги господин Пейдън, информацията откъде е дошъл този тюркоаз за мен е много по-скъпа от всички паинити. Още веднъж: може ли да го направите? И – добави той сухо – уверен ли сте, че вашата съпруга и децата няма да възразят?

Обаче минералогът вече беше на крака и поставяше тюркоаза в найлоново пликче с цип, обмисляйки множеството химически и минералогични изследвания, които трябва да проведе.

— Да възразят? – отговори той през рамо, докато влизаше в светая светих на лабораторията. – На кого му пука?

След три завоя в погрешната посока и две спирания, за да пита за пътя, лейтенант Д’Агоста най-накрая успя да се измъкне от лабиринта на Остеологическия отдел и да слезе на приземния етаж. Прекоси голямата ротонда в посока към изхода, крачейки бавно и потънал в мисли. Срещата му с главния куратор Морис Фрисби беше чиста загуба на време. Никой от другите разпити не хвърли кой знае колко светлина върху убийството. Нямаше и най-малката представа как извършителят беше успял да излезе от музея.

Беше се лутал из сградата цяла сутрин и сега го боляха краката и кръстът. Това все повече започваше да прилича на типично кофти нюйоркско убийство – случайно и безмозъчно, и като такова, трън в задника на онзи, който се опитва да го разкрие. Нито една от следите не се беше оказала вярна. Всички бяха съгласни, че Виктор Марсала е бил неприятен човек, но добър работник. Никой от музея не е имал причина да го убие. Единственият възможен заподозрян – Брикстън, специалистът по прилепите, който се беше карал с Марсала преди два месеца, е бил извън страната по време на убийството. А и бе ясно, че не му стиска да извърши убийство. Хора от екипа на Д’Агоста вече бяха разпитали съседите на Марсала в Сънсайд, Куинс. Всички го определили като тих човек, саможивец, който страни от другите. Нямал приятелка, не вдигал купони, не взимал наркотици. И твърде вероятно нямал никакви приятели, може би с изключение на техника от отдел „Остеология“ Сандовал. Родителите му живееха в Мисури и от години не бяха виждали сина си. Тялото беше намерено в затънтена, рядко посещавана част на музея. Липсваха портфейлът, часовникът и дребните пари от джобовете. Д’Агоста изобщо не се съмняваше, че става дума за поредния обир, който се е объркал. Марсала опитва да се съпротивява, глупакът извършител се паникьосва, убива го и накрая го завлича в нишата.

И като за беля доказателства не липсваха – Д’Агоста и неговият екип вече се давеха в тях. Местопрестъплението беше осеяно с косми, нишки и отпечатъци. Хиляди хора бяха трамбовали из залата след последното й миене и забърсване на музейните шкафове, оставяйки навсякъде мазните си следи. Беше наредил на двойка детективи да прегледат записите от охранителните камери на музея, но досега не бяха открили нещо подозрително. Двеста служители бяха работили снощи до късно – толкова по въпроса за почивката в края на седмицата. Д’Агоста вече можеше да си го представи, и то твърде ясно: щеше да си блъска главата в този случай още седмица или две, пилеейки времето си в разследвания, водещи до задънена улица. След това случаят щеше да бъде архивиран и да започне бавно да изстива – поредното окаяно неразкрито убийство със своите мегабайти от набрани разпити, дигитализирани снимки и анализи от екипите на местопрестъплението. Щяха да се плискат из базите данни на Нюйоркската полиция като мръсната вода долу край кея, без да служат за каквото и да било, освен да намалят процента му на разкриваемост.

Когато зави към изхода и ускори крачка, забеляза познат силует: високата фигура на агент Пендъргаст, който крачеше по полирания мраморен под, а на гърба му се развяваше черен костюм.