Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Пендъргаст изслуша това безмълвно.

— Разбира се, все още е възможно да се появи нещо – някое късче самородно злато от най-неочаквано място, някоя база данни, която сме пропуснали. Пуснах в употреба всичко от стандартния чувал с номера и дори нещо повече.

Пендъргаст запази мълчание.

— Съжалявам – продължи гласът от мобилния телефон. – Това е... това е повече от унизително. На моя пост, с инструментите, които имам на разположение, човек започва да свиква с успеха. Страхувам се, че на последната ни среща съм бил прекалено самоуверен, будейки надежди у теб.

— Няма нужда да се извиняваш. Надеждите ми не бяха събудени. Олбън беше труден човек.

Настъпи кратка пауза, преди мъжът отново да заговори:

— Има нещо, което може би си заслужава да знаеш. Лейтенант Англър, водещият детектив на Нюйоркската полиция по убийството на твоя син... Хвърлих поглед на вътрешните му доклади. Силно се интересува от теб.

— Наистина?

— Липсата на сътрудничество и твоето държание са събудили любопитството му. Например появата ти на аутопсията. Както и интересът ти към онзи тюркоаз. Дори си убедил Нюйоркската полиция да ти го даде назаем, а срокът вече е изтекъл. Може да си навлечеш проблем с Англър.

— Благодаря за съвета.

— Няма за какво. И отново – съжалявам, че нямам повече съвети. Все още разполагам с очи на сушата. Ако има с какво да помогна в бъдеще, звънни на основния телефонен номер на Лангли и поискай сектор „Игрек“. Междувременно ще те уведомя, ако има някаква промяна в положението.

Линията прекъсна.

Пендъргаст остана на мястото си известно време, вторачен в телефона. След това го плъзна обратно в джоба си, стана и закрачи по каменната пътека на излизане от вътрешната градина.

В голямата кухня на апартамента Киоко Ишимура, японският иконом на Пендъргаст, режеше лук. Когато агентът на ФБР мина през помещението, той погледна през рамо и с пестеливите жестове на глух човек му даде знак, че има съобщение на телефонния секретар. Пендъргаст кимна в знак на благодарност, след това продължи надолу по коридора към своя кабинет. Влезе, взе телефона и без да сяда зад бюрото, пусна съобщението.

— Ало, господин Пендъргаст. – Беше стремителният, задъхан глас на доктор Пейдън, минералога от музея. – Анализирах образеца, който ми оставихте вчера, с рентгенова дифракция, светлинна микроскопия, флуоресценция, поляризация, диаскопично и епископично осветление наред с другите тестове. Определено става дума за естествен тюркоаз: твърдост 6, рефрактивен индекс 1,614, специфичното тегло е около 2,87. И както вече споменах, няма признаци на стабилизиране или реконструкция. Обаче обектът проявява някои любопитни особености. Строежът му е много необичаен. Никога не съм виждал такава полупрозрачност, положена в голяма паяжиноподобна матрица. А цветът... не идва от нито една от известните кариери, а в базата данни няма запис на химическия му подпис... Накратко, аз се... ъъъ... страхувам, че е рядък образец от малка кариера, който ще бъде труден за идентифициране, и че ще е нужно много повече време, отколкото очаквах. Доста повече. Затова се надявам да бъдете търпелив и да не си поискате паинита обратно, защото...

Пендъргаст не си направи труда да изслуша докрай съобщението. Натисна с пръст бутона за изтриване и остави телефона на място.

Едва тогава седна зад бюрото, опря лакти на полирания плот, отпусна брадичка на преплетените си пръсти и се вторачи в пространството, без нищо да вижда.

Констънс Грийн беше седнала в музикалния салон на къщата на „Ривърсайд Драйв“ и тихо подрънкваше на клавесина – разкошен инструмент, изработен в Антверпен в началото на 50-те години на XVII век от прочутия Андреас Рукерс II. Дървото на корпуса, чиито ръбове бяха позлатени, показваше красивите си шарки. На долната част на капака бе изобразена пасторална сцена с нимфи и сатири, които лудуваха на обрасла със зеленина горска поляна.

Пендъргаст нямаше кой знае какво отношение към музиката. Вкусовете на Констънс бяха ограничени в рамките на бароковата и ранната класическа музика и тя беше отлична пианистка, затова на Пендъргаст му беше приятно да купи най-добрия инструмент от този период на пазара. Помещението беше обзаведено просто и с вкус. Освен клавесина имаше две износени кожени кресла от двете страни на персийски килим и две еднакви стоящи лампи от „Тифани“. На една от стените имаше вградена библиотека, пълна с нотни листове на музиката на композитори от XVII и XVIII век – всички оригинални издания. На противоположната стена висяха половин дузина рамкирани страници с оригинални партитури и писма от Телеман, Скарлати, Хендел и други.