Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Д’Агоста беше удивен да го види – особено тук, в музея. Не беше виждал Пендъргаст от частното парти, което агентът беше организирал миналия месец по случай предстоящата му женитба. Храната и вината бяха направо неземни. Пендъргаст ги беше сготвил с помощта на своя японски иконом. Храната беше невероятна... Докато на следващия ден неговата жена Лора не беше разшифровала напечатаното меню и двамата осъзнаха, че са яли между многото други неща супа от рибешки устни и вътрешности (супа Бибир Икан ), кравешки стомах, сварен с бекон, коняк и бяло вино (шкембе ала Кан). Обаче може би най-хубавата част от вечерята беше самият Пендъргаст. Беше се възстановил от трагедията, която му се бе стоварила преди осемнайсет месеца, и се бе върнал от по-късно посещение на зимен курорт в Колорадо. Там се беше освободил от бледността и скелетоподобната си мършавина. Сега изглеждаше във форма както физически, така и емоционално, макар сдържаната му и хладна същност да не се бе променила.

— Ей, Пендъргаст! – Д’Агоста се втурна през ротондата и го хвана за ръката.

— Винсънт – Светлите очи на Пендъргаст се спряха за момент върху Д’Агоста. – Радвам се да те видя.

— Исках да ти благодаря за вечерята. Ти наистина надмина себе си и това означава много за нас. И за двама ни.

Пендъргаст кимна разсеяно, а погледът му се плъзна по ротондата – изглежда си беше наумил нещо.

— Какво правиш тук? – попита Д’Агоста.

— Дойдох... да се консултирам с един куратор.

— Смешна работа. Аз правих същото – засмя се детективът. – Като в доброто старо време, а?

На Пендъргаст, изглежда, не му беше забавно.

— Виж, чудя се дали мога да те помоля за услуга.

Въпросът беше посрещнат с недоверчив, уклончив поглед.

Д’Агоста се хвърли смело напред.

— Още не съм се върнал от медения си месец и Сингълтън ми стовари това убийство. Снощи бил намерен един техник от Остеологическия отдел. С размазана глава, напъхан в една затънтена зала. Прилича на грабеж, прераснал в убийство. Ти имаш толкова развит усет за тези неща, че се питах дали ако ти разкажа малко подробности, ще мога да чуя мнението ти...

По време на това късо слово Пендъргаст започна да става все по-неспокоен. Сега изгледа с такова изражение Д’Агоста, че го спря по средата на изречението.

— Скъпи Винсънт, съжалявам, но се страхувам, че в момента нямам нито време, нито желание да обсъждам с теб случая. Довиждане. – С леко кимване се завъртя на пети и закрачи бързо към изхода на музея.

Дълбоко зад германските ренесансови стени на „Дакота“, в края на поредицата от три свързани и много уединени апартамента, зад плъзгащ се параван от дърво и оризова хартия, лежеше учи роджи — вътрешната градина на японска чайна. Пътечка от плоски камъни се виеше като синусоида между вечнозелени бонсаи. Въздухът беше пълен с аромата на евкалипт и песните на невидими птици. В далечината се издигаше самата чайна – малка и безупречна, почти невидима в измамната светлина на късния следобед.

Това близко до чудо нещо – прелестна миниатюрна частна градина, изградена зад стените на огромна жилищна сграда в Манхатън, беше проектирано от агент Пендъргаст като място за медитация и подмладяване на душата. Той седеше на пейка от резбовано дърво кеяки , стояща до пътеката над малкото езерце със златни рибки. Седеше неподвижно, вторачен в черните води, където оранжево-белите рибки се стрелкаха безцелно като сенки.

Обикновено това убежище му осигуряваше спокойствие от суматохата на света или поне временно облекчение. Обаче този следобед не можеше да намери покой.

От джоба на сакото му се чу писукане. Беше от мобилния му телефон, чийто номер знаеха само шепа хора. Погледна да види кой се обажда и видя изписано на екрана: НЕПОЗНАТ НОМЕР.

— Да?

— Агент Пендъргаст. – Беше гласът на безименния агент на ЦРУ, с когото преди два дни се бе срещнал на стрелбището. При предишните обаждания в гласа на мъжа се долавяха нотки на горчива ирония, сякаш беше откъснат от ежедневните глупости в света. Днес иронията отсъстваше.

— Да? – повтори Пендъргаст.

— Обаждам се, защото знам, че предпочиташ да чуеш лошите новини веднага, а не по-късно.

Пендъргаст стисна телефона малко по-силно.

— Продължавай.

— Лошата новина е, че нямам никакви новини.

— Разбирам.

— Използвах някои сериозни ресурси, похарчих доста пари и поисках услуги както тук, така и в чужбина. Накарах няколко тайни агенти да рискуват разкриване с надеждата, че някои чужди правителства крият информация за операция „Горски пожар“. Обаче останах с празни ръце. Никакви признаци, че Олбън се е появявал в Бразилия или някъде другаде по света. Няма следи от влизането му в страната – разполагам с ферми от сървъри за лицево разпознаване в митниците и вътрешната сигурност, които работиха по въпроса, но без резултат. Никакви следи на местно и федерално полицейско равнище, които да водят някъде.