Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Нерядко Пендъргаст се вмъкваше като призрак и сядаше на едно от креслата, докато Констънс свиреше. Този път младата жена вдигна очи и го видя застанал в рамката на вратата. Тя повдигна вежда, все едно искаше да попита дали да спре свиренето, но той просто поклати глава. Констънс продължи с прелюдия № 2 в до минор от Баховото „Добре темперирано пиано“. Докато без усилие изпълняваше късата пиеса, коварно бърза и пълна с повтарящи се пасажи, Пендъргаст не седна на обичайното си място, а започна да броди из помещението, като измъкваше по някоя партитура от библиотеката и безцелно я прелистваше. Едва след като тя свърши, той отиде да седне в едно от кожените кресла.

— Констънс, свириш прекрасно тази прелюдия – похвали я Пендъргаст.

— Деветдесет години практика спомагат за подобряването на техниката – отговори тя с почти незабележима усмивка. – Нещо ново за Проктър?

— Ще се оправи. Вече е излязъл от интензивното. Обаче ще трябва да прекара още няколко седмици в болницата, а след това месец-два на рехабилитация.

Настъпи мълчание. Тогава Констънс стана от клавесина и седна на противоположното кресло.

— Разтревожен си.

Пендъргаст не отговори веднага.

— Разбира се, причината е Олбън. Не каза нищо след... след онази вечер. Как си?

Той продължаваше да мълчи и безцелно да прелиства партитурата. Констънс също замълча. Тя знаеше по-добре от всички колко много Пендъргаст мрази да обсъжда чувствата си. Обаче същевременно инстинктивно усещаше, че е дошъл да поиска съвет. Затова просто седеше и чакаше.

Най-накрая Пендъргаст затвори партитурата.

— Чувствата, които изпитвам, са такива, каквито никой баща не би искал. Няма скръб. Съжаление – може би. Също така осъзнавам усещането за облекчение: облекчение, че на света ще бъдат спестени Олбън и неговата лудост.

— Разбираемо е. Обаче... той беше твой син.

Пендъргаст рязко запрати партитурата настрана, стана и започна да крачи напред-назад по килима.

— Въпреки това най-силното чувство, което изпитвам, е удивление. Как са го направили? Как са го хванали и убили? Ако не друго, умееше да оцелява . А със своите специални дарби... трябва да са били нужни огромни усилия, разходи и планиране, за да го пипнат. Никога не съм виждал по-добре извършено престъпление. Престъпление, от което са останали само онези доказателства, които са имали намерение да оставят, но не повече. А най-озадачаващото е – защо? Какво е посланието, което са ми изпратили?

— Признавам, че съм не по-малко озадачена от теб. – Констънс направи пауза. – Някакви резултати от твоето разследване?

— Тюркоазът, намерен в стомаха на Олбън – единственото истинско доказателство – не може да бъде идентифициран. Доктор Пейдън, минералог в Музея за естествена история, току-що ми се обади по този повод. Не изглежда уверен в успеха.

Констънс наблюдаваше агента на ФБР, който не беше спрял да крачи насам-натам.

— Не трябва да се отдаваш на мрачни мисли – каза тя тихо най-накрая.

Той се обърна и махна пренебрежително с ръка.

— Трябва да се заемеш с нов случай. Със сигурност има много нерешени убийства, които очакват твоята намеса.

— Тук никога не липсват скучни убийства, които не заслужават мисловно усилие. Защо да се безпокоя?

Констънс продължи да го наблюдава.

— Приеми го като средство да се разсееш. Понякога на нищо не се наслаждавам повече, отколкото да изсвиря проста пиеса, написана за начинаещи. Това прочиства съзнанието.

Пендъргаст се завъртя към нея.

— Защо да си губя времето с някаква дреболия, когато голямата загадка на Олбъновото убийство се е вторачила в лицето ми? Човек с редки заложби се опитва да ме въвлече в някаква пакостна игра по свой замисъл. Не познавам противника си, името на неговата игра, нито правилата й.

— Точно това налага да се потопиш в нещо напълно различно – обясни Констънс. – Докато чакаш по-нататъшното развитие, заеми се с някоя малка главоблъс— каница, някой обикновен случай. Иначе... ще изгубиш равновесието си.

Последните думи бяха казани бавно и убедено.

Погледът на Пендъргаст се плъзна по пода.

— Разбира се, ти си права.

— Предлагам това, защото... защото се безпокоя за теб и зная как този странен случай може да те обсеби и да те направи нещастен. Страда достатъчно.

За миг Пендъргаст остана неподвижен. След това се плъзна напред, наведе се към нея, повдигна брадичката й с ръка и за нейна голяма изненада я целуна нежно.