Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Няма смисъл от съпротива – каза Констънс. Беше излязла от гъсталака и Барбо видя с крайчеца на окото си как вдига пистолета му и го хвърля в шубраците. – Трифлуорметансулфоновата киселина, която сипах в това второстепенно езеро, е не само силно разрушителна, но и много отровна. Щом прояде кожата ти, започва да въздейства на жизнените функции чрез невротоксини. Ще умреш в конвулсии и болки.

Тя се обърна и побягна.

В пристъп на ярост Барбо успя да се изправи и залитна след нея да я преследва, но успя да стигне само до далечното крило на Палмовата къща, където отново рухна. Опита да се изправи отново, но откри, че е изгубил контрол върху мускулите си.

Воят на сирените се бе усилил много и макар че слухът му също беше поразен, чу в далечината викове и шум от тичащи крака. Констънс се втурна по посока на суматохата, но Барбо не забеляза. Мозъкът му беше пламнал и той не спираше да вие, макар че трепкащата му уста не можеше да произнесе и дума. Тялото му започна да се тресе и подскача, коремните му мускули се стегнаха толкова силно, че си помисли, че ще се скъсат. Опита се да изкрещи, но единственият звук, който се чу, беше зяпването за въздух.

Сега суматохата се оказа наблизо и той успя да различи отделни думи:

Електроди!... Заредени!... Напипвам пулс!... Влей му малко инфузионен разтвор с 5% декстроза... Носете го в линейката...

Часове по-късно или може би само няколко минути един полицай и парамедик от спешната помощ се бяха надвесили над него с ужасени изражения на лицата. Барбо усети, че го слагат на носилка. В този момент между тях се появи Констънс Грийн и го загледа отгоре. Въпреки мъглата от болка и следващите една след друга конвулсии му се прииска да й каже, че тя излъга. Че не изпълни задължението си по сделката. Но от устните му не излезе никакъв звук.

Обаче Констънс го разбра и се наведе да прошепне така, че само той да я чуе.

— Вярно е, излъгах – призна тя. – Отметнах се от думата си точно както ти щеше да направиш.

Парамедиците се готвеха да вдигнат носилката и тя заговори по-бързо:

— И още нещо. Фаталната ти грешка беше – извини ме за грубия израз – да си мислиш, че имаш най-големите топки.

Докато непоносимата болка го мачкаше и замъгляваше зрението му, Барбо видя Констънс да се изправя и обръща, а после да хуква след носилката на Пендър— гаст, която носеха към линейката.

След пет минути сцената в Ботаническата градина бе преминала от фаза напрежение в пълна лудница. Парамедици, полицаи, пожарникари бяха навсякъде, за да обезопасят мястото, крещяха в радиостанциите си и избухваха в изненадани и пълни с отвращение викове при всяко ново отвратително откритие.

Докато Д’Агоста бързаше към централния павилион, срещу него се зададе странен образ – жена по една скъсана шемизетка, омазана в мръсотия и с коса, пълна с вейки и листа.

— Тук! – извика жената. Д’Агоста с потрес разпозна Констънс Грийн. Той започна несъзнателно да сваля сакото си, за да я покрие, но тя профуча край него, насочвайки се към група парамедици.

— Насам, оттук! – изкрещя им Констънс и ги поведе към голяма викторианска постройка от стомана и стъкло.

Марго и Д’Агоста ги последваха през една странична врата и се озоваха в зала, очевидно подредена за сватбено тържество, която сега имаше вид на нападната от рокерска банда: обърнати маси, потрошена стъклария, прекатурени столове. В далечния край върху паркета на дансинга лежаха две тела. Констънс поведе парамеди— ците към едното. Когато Д’Агоста разпозна Пендъргаст, той едва не падна и трябваше да се хване за един от столовете. Обърна се към парамедиците и изрева:

— Заемете се първо с този човек!

— О, не – изхълца Марго и покри с длан устата си. – Не!

Парамедиците наобиколиха Пендъргаст, за да направят бърза оценка на състоянието му. Един от тях дотича с дефибрилатор, докато друг го събличаше до кръста.

— Заредени! – извика първият предупредително. После допря електродите в гърдите на агента. Тялото му подскочи, а парамедикът се приготви да повтори процедурата.

— Отново! – нареди старшият на екипа.

Друг токов удар и тялото отново подскочи.

— Напипвам пулс – обяви вторият парамедик.

Едва сега, след като бяха качили Пендъргаст върху носилката, Д’Агоста насочи вниманието си към другото тяло. То бе обхванато от силни гърчове, очите бяха изхвръкнали, а устата се отваряше, но не се чуваше никакъв звук. Беше на мъж по риза със здраво телосложение, прехвърлил средната възраст. Д’Агоста го разпозна от снимките в интернет страницата на „Ред Маунтин“ като Джон Барбо. Плътта на една от ръцете му се надигаше на димящи мехури, а отдолу се виждаха костите, сякаш беше горяла. Ръкавът му бе изяден почти до рамото. Неколцина новодошли парамедици се наведоха над него и започнаха работата си.