Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Какво правиш? – попита Д’Агоста отново.

— Хлороформът действа като разтворител. Във фармакологията се използва за извличане на съставките от растителни материали. След това ще се наложи да изпаря с варене по-голямата част, защото, ако бъде инжектирана така, е отровна.

— Момент – намеси се Констънс. – Ако свариш съставките, ще направиш същата грешка като Езекия.

— Не, не – увери я Марго. – Хлороформът завира при много по-ниска температура от водата – при около четиресет градуса. Няма да денатурира протеините или съединенията.

— Какви съединения извличате? – попита Д’Агоста.

— Нямам представа.

- Нямате представа?

Марго се извърна, за да го погледне.

- Никой не знае какви са активните съставки на тези растения. Импровизирам.

— Господи – възкликна Д’Агоста.

Линейката зави по Инглиш Авеню, наближавайки Нюйоркската методистка болница. В това време Марго погледна в листа, добави още течност, строши върха на една ампула и смеси два вида прах от пергаментовите пликчета.

— Лейтенант – заговори го тя през рамо, – като стигнем в болницата, ще имам нужда веднага от няколко неща. Ледена вода. Парче марля за прецеждане, епруветка. Половин дузина филтри за кафе. И запалка. Става ли?

— Ето ти запалка – каза Д’Агоста, докато бъркаше в джоба си. – Ще се погрижа и за останалото.

Линейката закова пред входа на спешното отделение и сирената млъкна. Парамедиците отвориха двете задни врати и свалиха носилката за чакащите служители на спешното. Д’Агоста погледна надолу към Пендъргаст, завит с тънко одеялце. Агентът беше блед и неподвижен като труп. Констънс скочи на земята и последва носилката. Дрехата й и мръсотията, с която беше покрита, привличаха недоумяващите погледи на хората. Д’Агоста също скочи на земята и хукна към входа на отделението. Докато бързаше, стрелна поглед през рамо и видя Марго седнала в задната част на линейката, осветена ярко от прожекторите на колата, да продължава съсредоточено работата си.

Трета зала на спешното отделение в Нюйоркската методистка болница представляваше сцена на контролиран хаос. Един стажант вкарваше вътре количка с апаратура за спешни случаи, докато сестра наблизо подготвяше поднос с инструменти за нос, уши и гърло. Друга закрепваше вендузите на различни монитори за неподвижното тяло на Пендъргаст: маншет за кръвното налягане, ЕКГ, пулсов оксиметър, стоика за инфузии. Парамедиците от линейката бяха предали информацията за състоянието на агента на болничния екип, след което си тръгнаха – нямаше какво повече да направят.

Влетяха двама лекари в бели престилки и бързо започнаха да преглеждат Пендъргаст, разговаряйки тихо със сестрите и стажантите.

Д’Агоста се огледа. Констънс седеше в далечния край на помещението, дребното й тяло сега бе загърнато в бяла престилка. Бяха минали пет минути, откакто достави исканите материали на Марго отзад в линейката. Тя беше все още там и се блъскаше като дявол. Използваше запалката му, за да нагрее течността в епруветката, която изпълваше въздуха със сладникава воня.

— Жизнени показатели? – попита единият от лекарите.

— Кръвно налягане шейсет и пет на трийсет и пада – отговори една от сестрите. Пулсовият оксиметър отчита седемдесет.

— Подгответе се за ендотрахеална интубация – нареди лекарят.

Д’Агоста стоеше и гледаше как в помещението се вкарва още оборудване. Изпитваше някаква ужасна смесица от гняв, отчаяние и далечна надежда. Това го измъчваше. Неспособен повече да стои на едно място, започна да крачи напред-назад. Единият от лекарите, който преди това се бе опитал да изхвърли него и Констънс, го изгледа кръвнишки, но той не му обърна внимание. Какъв беше смисълът от всичко това? Цялата тази история с противоотровата му се струваше твърде невероятна, ако не и пълна лудост. Пендъргаст умираше вече от дни и седмици, а сега бяха настъпили последните му мигове. Цялата тази суматоха, безплодната суетня, го разстройваше още повече. Нищо не можеха да направят – никой не можеше да направи каквото и да било. Марго, въпреки всичките си умения, се опитваше да забърка някакъв еликсир, чиито дози можеше само да предполага. Освен това веднъж вече не беше подействал. А и на нея й трябваше твърде много време. Дори тези лекари с цялата си апаратура не можеха да сторят нищо, за да спасят Пендъргаст.

— Ритъмът става летален – обади се единият от стажантите, който гледаше един от мониторите над главата на пациента.