Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Не се долавя пулс, камерна тахикардия! – Един от гласовете надвика останалите.

— Губим пациента! – изкрещя вторият лекар. – Сърдечен масаж, веднага !

Д’Агоста стоеше парализиран от шок и наблюдаваше как фигурите в бели престилки трескаво работят около леглото. На ЕКГ монитора се виждаше права линия. Той пристъпи към Констънс, внимателно измъкна револвера от ръката й и го прибра в кобура.

— Съжалявам.

Вторачи се в безполезната суетня и се опита да си спомни последния път, когато Пендъргаст бе разговарял с него. Не онова полуналудничаво избухване в оръжейната зала, а наистина разговор – лице в лице. На Д’Агоста се струваше много важно да си спомни тези последни думи.

Доколкото си спомняше, това стана пред затвора в Индио, точно след като бяха приключили с опитите да разпитат Ръд. И какво точно му беше казал Пендъргаст, когато стояха там на асфалтирания паркинг под горещото слънце?

Защото, драги Винсънт, нашият затворник не е единственият, започнал напоследък да подушва цветя.

Още от самото начало Пендъргаст бе разбрал какво се случва с него. Боже, нима това щяха да са последните думи, които му е казал?

Изведнъж тревожните викове около него смениха тона.

— Напипвам пулс! – извика единият лекар. Равната линия на ЕКГ-монитора започна да трепка и да се връща към живот.

— Кръвното налягане се повишава – обяви една от сестрите.

— Спрете сърдечния масаж – нареди вторият лекар.

Мина минута, през която медиците продължиха с усилията си, докато жизнените показатели на пациента бавно се връщаха към нормалното. После, още на леглото, Пендъргаст леко отвори едното си око – и то се превърна в проблясваща цепнатина. Д’Агоста видя с удивление как зеницата с големината на глава на топлийка се върти насам-натам и попива околната обстановка. Констънс го стисна конвулсивно за ръката.

— Ти си жив! – каза Д’Агоста, учудвайки се от собствения си глас.

Устните на Пендъргаст се раздвижиха и след миг се чу късото изречение:

- Олбън ... сбогом, синко.

Два месеца по-късно

Бо Бартлет изведе сребристия „Лексус“ от черния път върху чакълестата пътека, подкара бавно по нея между шпалира от черни дъбове, окичени с испански мъх, и излезе на извитата автомобилна алея. Пред погледа му се показа голяма плантаторска къща в стил гръцко възраждане и както винаги, направо му спря дъхът. Тук, в община Сейнт Чарлз, беше горещо и той беше затворил прозорците на седана, защото климатикът работеше. Изгаси двигателя, отвори вратата и слезе в изключително добро настроение. Носеше поло с цвят на лайм, розови панталони и обувки за голф.

Две фигури стояха на предната веранда. В едната веднага разпозна Пендъргаст, облечен в обичайния за него черен костюм и както винаги блед. До него стоеше млада жена с неповторима красота. Слаба, с кестенява коса, облечена в бяла плисирана рокля.

Бо Бартлет спря, после пак закрачи към голямата къща. Чувстваше се като въдичар, който се готви да улови най-голямата риба в живота си. Трябваше с усилие на волята да си наложи да не потърка ръце. Това щеше да е проява на лош вкус.

— Гледай ти – възкликна той. – Плантация „Полусянка“.

— Точно така – измърмори Пендъргаст, докато се приближаваше. Младата жена крачеше до него.

— Винаги съм смятал, че е най-красивото имение в цяла Луизиана – обяви Бартлет в очакване да го запознаят с красивата млада дама. Обаче това не се случи. Пендъргаст само наклони глава.

Бартлет повдигна вежди.

— Изпълнен съм с любопитство. Моята фирма от години се опитва да ви придума да продадете това място. И не само тя. Защо си променихте мнението? – Внезапно по пълното лице на предприемача се изписа тревога, макар предварителният договор за покупко-продажба да беше вече подписан. Самият въпрос би могъл да хвърли сянка от съмнение върху сделката. – Разбира се, ние сме щастливи, че го направихте. Наистина щастливи. Аз просто съм... ами любопитен. Това е.

Пендъргаст се огледа, сякаш се опитваше да запечата в паметта си гледката: гръцките колони, покритата веранда, кипарисовите горички и скъпите градини. После се обърна към Бартлет.

— Да кажем, че... имението се превърна в неудобство.

— Сигурен съм. Тези стари плантаторски къщи са черни дупки, когато става дума за поддръжката! Е, ние от „Южни недвижими имоти“ ви благодарим, че ни се доверихте. – Бартлет беше почнал откровено да дърдори. Извади носна кърпа от джоба и избърса потното си лице. – Имаме прекрасни планове за имението – прекрасни планове! След около двайсет и четири месеца всичко тук ще бъде преобразено в комплекс „Кипарисови алеи“. Шейсет и пет големи, построени по поръчка къщи – наричаме ги вилни замъци – всяка на свой парцел от един акър. Само си представете!