Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Да.

— Така да бъде. От друга страна – сплете пълните си ръце адвокатът, – за ролса получихме сензационна цена. Направо ме е страх да ви кажа колко.

— Бих предпочел да не го правите. – Пендъргаст прочете документите, които Огилби му беше дал. – Всичко изглежда наред. Благодаря ви.

— В такъв случай ще тръгвам. Не можете да си представите колко документи са нужни за ликвидация на толкова много активи.

— Ще ви изпратим до вратата – предложи Пендъргаст.

Те слязоха по стъпалата на верандата и спряха до колата на адвоката. Огилби сложи чантата и чадъра на задната седалка, след това се изправи и се огледа наоколо.

— Как ще се нарича комплексът?

— „Кипарисови алеи“. Шейсет и пет вили-замъци и голф игрище с трийсет и шест дупки.

— Ужасно. Питам се, какво ли ще каже старият семеен дух за това.

— Интересно – кимна Пендъргаст.

Огилби се засмя. После отвори шофьорската врата и отново се огледа.

— Жалко. Мога ли да ви предложа транспорт до града?

— Не, благодаря. Аз съм се погрижил за това.

Пендъргаст и Констънс гледаха как адвокатът се качва, помаха им и потегли надолу по алеята. След това Пендъргаст тръгна напред и двамата заобиколиха къщата. В дъното се издигаше стара конюшня, боядисана в бяло и сега преустроена в гараж с няколко клетки. Пред него върху ниска платформа стоеше един „Ролс-Ройс Силвър Рейт“, лъснат като скъпоценен камък, готов да бъде откаран при новия си собственик.

Констънс погледна от Пендъргаст към колата и обратно.

— Не ми трябват два – обясни той.

— Не става дума за това – отговори тя. – Каза на господин Бартлет и господин Огилби, че имаме с какво да се върнем в града. Да не би да е с влекача на ремаркето?

Вместо да отговори, Пендъргаст тръгна към гаража, отключи, отвори вратите на една от клетките и се приближи към кола, покрита с брезент – единствения автомобил, останал в сградата. Той хвана брезента за единия край и го дръпна.

Отдолу се показа ниска червена спортна кола със свален гюрук. Тя проблясваше слабо в сумрачната светлина.

— Хелън я беше купила, преди да се оженим – обясни агентът. – „Порше 550 Спайдър“ от 1954 година.

Той отвори пътническата врата за Констънс, после се настани зад волана. Пъхна ключа и го завъртя. Двигателят се събуди с рев за живот.

Излязоха от гаража и Пендъргаст слезе, за да заключи отново клетката.

— Интересно – отбеляза Констънс.

— Кое? – попита Пендъргаст, когато отново седна зад волана.

— Освободи се от всичко, купено с парите на Езекия.

— Да, доколкото беше възможно.

— Обаче очевидно ти е останало още много.

— Така е, но по-голямата част е от моя дядо – онзи, чийто гроб трябва да навестявам на всеки пет години. Това ми позволява да запазя апартамента в „Дакота“ и най-общо казано, да продължа да живея по начина, с който съм свикнал.

— А къщата на „Ривърсайд Драйв“?

— Нея наследих от моя прачичо Антоан. Твоят доктор Енох. Разбира се, и множеството негови инвестиции.

— Разбира се. И все пак много интересно.

— Констънс, чудя се накъде биеш с тези въпроси.

Констънс се усмихна хитровато.

— Отказа активите на един сериен убиец – Езекия, но прие тези на друг такъв – доктор Енох Ленг. Защо?

Мина известно време, докато Пендъргаст обмисляше чутото.

— Предпочитам лицемерието пред бедността.

— Като се замисли човек, в това има логика. Ленг не е спечелил от убийствата на други хора, а от спекулации на борсата с железници, петрол и скъпоценни метали.

Пендъргаст повдигна вежди учудено.

— Не знаех това.

— Има много неща, които не знаеш за него.

Те останаха така, потънали в мълчание, докато двигателят работеше на празни обороти. Пендъргаст се поколеба, после се обърна към нея и заговори с известна доза неловкост:

— Не съм сигурен, че ти благодарих както трябва... и на доктор Грийн... че ми спасихте живота... поемайки толкова голям риск...

Тя го накара да замълчи, слагайки пръст на устните му.

— Моля те. Знаеш какво изпитвам към теб. Не ме карай да се чувствам неловко и да се повтарям.

За миг изглеждаше така, сякаш Пендъргаст е на прага да каже нещо, но после отрони само:

— Ще изпълня желанието ти.

Той подкара колата с мъркащ двигател по чакълестата алея. Зад тях голямата къща бавно започна да се смалява.

— Колата е красива, но не особено удобна – отбеляза Констънс, докато оглеждаше вътрешността. – До Ню Орлиънс ли ще пътуваме с нея, или чак до Ню Йорк?

— Нека оставим на колата да реши.