Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Тя гледа още миг призрачната картина, после се обърна и пое по мократа от росата ливада към Палмовата къща, чиито стъклени стени проблясваха на лунната светлина.

— Върнах се – каза странният ста ромоден глас зад гърба на Барбо.

Той се обърна рязко и се втренчи удивен. Там стоеше малката фигурка на Констънс Грийн. Някак си бе успяла да се приближи безшумно.

Барбо продължаваше да я гледа с удивление. Черната шемизетка беше окъсана, тялото и лицето мръсни, цялата беше омазана с кал и кръв от много порязвания. Косата й беше сплетена с мръсотия, клонки и листа. Приличаше повече на дивак, отколкото на човек. А очите и гласът й бяха хладни, неразбираеми. Стоеше там с празни ръце, невъоръжена.

Тя залитна леко, погледна към Пендъргаст, прострян неподвижно в краката на Барбо, после насочи очи отново към него.

— Мъртъв е – обясни Барбо.

Тя не реагира. Ако имаше някакви нормални чувства у тази луда жена, той не успяваше да ги забележи и това го изнервяше.

— Искам да науча името на растението – каза Барбо, докато насочваше пистолета към нея.

Нищо. Все едно не беше продумвал.

— Ако не ми го кажеш, ще те убия. Ще те убия по най-ужасяващия начин, който не можеш да си представиш. Кажи ми името на растението.

Сега момичето проговори.

— Започнал си да усещаш миризмата на лилии?

Беше отгатнала.

— Как...

— Очевидно е. Защо иначе ще ме искаш жива? И защо ще искаш растението сега, когато той е мъртъв ?

Тя махна към тялото на Пендъргаст.

Благодарение на самодисциплината, резултат на дълга практика, той се съвзе.

— Хората ми?

— Убих всички.

Макар благодарение на разговорите по радиостанцията Барбо да бе предположил, че нещата са се развили твърде зле, пак не можа да повярва на ушите си. Очите му пробягаха по шантавото създание, което стоеше пред него.

— Как, за бога... – попита той.

Тя не отговори на въпроса му.

— Трябва да постигнем споразумение. Ти искаш... имаш нужда от растението, а аз искам да прибера тялото на моя попечител за едно достойно погребение.

Барбо я гледа известно време втренчено. Младата жена чакаше, наклонила глава настрани. Пак се олюля. Имаше вид на човек, който всеки момент ще припадне.

— Добре – махна той с пистолета. – Ще идем заедно във Водната къща. Когато се уверя, че си ми казала истината, ще те пусна.

— Това обещание ли е?

— Да.

— Не съм сигурна, че ще мога да стигна дотам сама. Моля, хвани ме под ръка.

— Без номера. – Той я мушна с дулото. – Ти ще водиш.

Не беше глупава, но не и достатъчно умна. Веднага щом той си осигуреше растението, тя щеше да умре.

Констънс се препъна в тялото на Пендъргаст, после продължи по протежение на крилото и влезе в Музея на бонзаите. Там обаче падна на земята и не можа да се изправи без помощта на Барбо. Влязоха във Водната къща.

— Кажи ми името на растението – настоя Барбо.

- Phragmipedium . Огънят на Андите. Активното вещество е в подводните коренища.

— Покажи го.

Констънс използваше перилото, за да заобиколи голямото централно езеро, препъвайки се.

— Побързай.

В далечния край на основното езеро имаше склон, по който бяха разположени няколко по-малки езера, оформяйки нещо като каскада. Табелката на едното обявяваше, че в него са намира растението Огънят на Андите.

Тя посочи с ръка и залитна.

— Ето там.

Барбо надникна в черната вода.

— Тук няма нищо.

Констънс се отпусна на колене.

— По това време на годината растението спи. – Говореше бавно, сякаш езикът й се беше подул. – Корените са под водата в калта.

Той размаха пистолета.

— Ставай.

Тя се опита да стане.

— Не мога да помръдна.

С ругатня Барбо свали сакото си, клекна до езерото и без да навива ръкава на ризата си, пъхна ръка във водата.

— Не забравяй обещанието си! – измърмори Констънс.

Без да обръща внимание на думите й, Барбо започна да рови из калта по дъното. След секунди извади ръка с изненадано ръмжене. Имаше нещо странно. Не, нещо определено не беше наред. Памучният плат на ръкава бе започнал да се разпада, направо се разлагаше и се стичаше по ръката му, припламвайки с малки облачета пушек.

Изведнъж в далечината се чу вой на полицейски сирени, пронизителен и тревожен, който започна да се усилва.

Барбо се изправи и с яростен вик извади пистолета с лявата си ръка, вдигна го, но Констънс Грийн беше изчезнала в гъстите шубраци между дърветата.

Сега ръката му започна да пулсира от болка, съкрушителна болка, която скоро стигна до мозъка му и тогава Барбо почувства сътресение в главата като електрически удар, последвано от друго, още по-силно. Той залитна напред, после назад, размахвайки пушещата си ръка, и видя как кожата потъмнява и се бели, оголвайки живата плът отдолу. Започна да стреля като луд към джунглата, защото почувства, че зрението му се замъглява, че дробовете му се запушват, че сътресенията в главата и мускулните спазми стават все по-чести. Накрая един от тях го повали на колене и после го простря възнак.