Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— За какво ни е момичето? Дали тя ще намери онова растение – вече няма никакво значение. Би било много по-лесно да я свалим с няколко залпа и...

— Стайнър, не чу ли какво казах? Искам я жива .

Настъпи мълчание.

— Сега... какво да правим?

И това от професионалист . Направо не можеше да повярва какво чува. Барбо си пое дълбоко дъх.

— Заеми позиция с отряда си. Приближете се по диагонала. Течността пада вертикално.

Мълчание.

— Слушам, сър.

Той прибра радиостанцията. Само момиче срещу професионални наемници, част от тях някогашни командоси. Въпреки това ги беше стреснала. Направо не беше за вярване. Сега се видяха действителните способности на неговите хора. Луда? Да, напълно. Беше я подценил, но това нямаше да се повтори.

Той се наведе и отново опря пръсти в шията на Пендъргаст. Сега не успя да напипа пулс, колкото и да натискаше и местеше пръсти.

— Мамка му – измърмори той през стиснати зъби. Почувства се измамен, предаден – бяха му откраднали победата, за която бе работил толкова дълго и усилно. Той ритна с все сили тялото на агента.

Обърна се към двамата мъже, които стояха от двете страни на Пендъргаст. Вече нямаше нужда от охрана. Сега имаше по-важни неща за вършене.

Барбо огледа първо единия, после другия. След това махна с палец през рамо:

— Вървете при останалите – излая той. – Хванете момичето.

Към единствения оцелял след първото й нападение се бяха присъединили още двама души. Като изхождаше от разговорите по радиостанциите, Констънс прецени, че поне още двама са на път. Мъжете долу се бяха събрали и сигурно крояха планове. Тя ги наблюдаваше, докато тримата се пръскаха из храсталаците под дърветата. След това започнаха да се катерят по дърветата, които заобикаляха нейното. Намерението им беше да я нападнат от три страни.

Тя прибра малката кутия с химикали обратно в моряшката торба, преметна я през врата си, за да освободи двете си ръце, и започна да се изкачва по-високо. Докато го правеше, стволът изтъня и започна да се люлее, а клончета стърчаха на всички посоки. Тя се катереше все по-високо, докато стволът не се раздели на множество тънки клони, които трепкаха и се люшкаха от движенията й. Стъкленият купол се оказа само на около два метра от главата й.

Докато се катереше нагоре, опитвайки се да стигне до стъкления таван, целият дървесен връх започна да се клати. Мъжете също бяха стигнали до короните на дърветата и пълзяха по странични клони, за да я хванат натясно.

Клонът, който се опита да хване, се строши с пукот и Констънс избегна падането си само защото успя да увие ръце около съседна група тънки клонки. Те продължиха да се люлеят нагоре-надолу, и тя с тях.

— Ето я!

Лъчът на фенерчето се спря върху нея, докато тя се набираше по тънките клонки, докато не намери друга опора за краката си.

Всяко нейно движение караше клонките истерично да се огъват и пукат.

Като се опитваше да не разлюлява клонака, Констънс маневрираше предпазливо, продължавайки още нагоре. От най-тънките клони и техните разклонения до стъкления купол оставаха между трийсет и шейсет сантиметра, но клоните бяха прекалено тънки, за да я издържат. Сега беше закована от три страни с лъчите на фенерчетата.

Тих смях.

— Здрасти, малката. Заобиколена си. Време е да слизаш.

Констънс знаеше, че ако някой от тях се доближи прекалено, клонакът няма да удържи общото им тегло и ще полетят надолу. Бяха попаднали в патова ситуация.

През гъстия листак видя, че в Тропическия павилион влязоха още двама души. Единият от тях извади пистолет и го насочи срещу нея.

— Размърдай се, иначе ще ти забия един куршум.

Тя не обърна внимание на думите му и продължи да се катери нагоре и с безкрайна предпазливост да пази равновесие.

— Веднага слизай!

Сега се озова точно под стъкления покрив. Клоните се извиваха и трептяха, босите й стъпала се пързаляха. Нямаше с какво да счупи стъклата освен торбата, но не смееше да я използва, за да не строши онова, което беше вътре. След като се закрепи, доколкото можа, на най-високите клони, извади парче плат от мешката и го уви около юмрука си, после изби стъклото отгоре с един-единствен удар.

Това предизвика диво подскачане на клонака, към който се бе прилепила и тя се плъзна петдесет-шейсет сантиметра надолу, докато наоколо валяха стъклени отломки.

— Тя ще излезе през купола! – извика единият от мъжете.

С отчаян плонж напред Констънс успя да се вкопчи с една ръка в рамката и да си осигури опора, макар че нарани дланта си.