Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Констънс знаеше, че подобно на всички суперкиселини, и трифлоурметансулфоновата предизвиква силна екзотермична реакция, когато попадне върху органични съединения.

Третият от групата в момента се опитваше да се съвземе. Той отстъпи от лежащия в конвулсии на земята свой другар, погледна нагоре и започна панически да стреля. Обаче Констънс вече се беше скрила зад един клон, а мъжът стреляше наслуки. Тя използва възможността да се изкатери по-високо сред клоните на дървото. Тук те се преплитаха с клоните на съседните дървета и образуваха гъст листак. Бавно и предпазливо, стиснала здраво мешката, тя се прехвърляше от клон на клон, докато ужасеният човек стреляше напосоки по шума от нейните движения. След като успя да се прехвърли на едно съседно дърво, Констънс се спусна няколко метра и се скри зад един дебел клон, покрит с листа.

Тогава чу пукота на радиостанция. Изстрелите престанаха и лъчът на фенерчето се застрелка, търсейки в различни посоки. В този момент в Тропическия павилион се втурнаха още двама мъже.

— Какво става? – изкрещя единият от тях, сочейки димящите трупове. – Мамка му, какво е това?

— Лудата кучка изля нещо върху тях. Може би киселина. Тя е някъде горе из дърветата.

Още фенерчета се включиха в търсенето сред листака.

— Кой стреля? Шефът нареди да не я убиваме.

Докато слушаше този диалог, Констънс направи инвентаризация на малкия си запас от химикали. В кутията лежаха още три флакона, пълни и грижливо запушени. Разбира се, в торбата имаше и други неща, които трябваше да вземе предвид. Тя продължи да прави наум преглед на положението. Доколкото можеше да прецени, оставаха още шест или седем от хората на Барбо, включително той самият.

Барбо . Спомни си за Диоген Пендъргаст. Блестящ, страховит. С онази склонност към садизъм, присъща само на психопатите. Обаче Барбо беше по-суров, войнствен и не толкова изтънчен. Омразата й към него сега беше толкова пламенна, че усещаше как горещината от нея я сгрява.

Джон Барбо чакаше в затъмнената част на Палмовата къща. Двамата мъже, които бяха останали с него, бяха проснали Пендъргаст на пода. Агентът, чиито ръце бяха в белезници, продължаваше да е в безсъзнание въпреки опитите да го свестят с шамари и електрошокове от остена. Барбо се наведе над него и сложи два пръста отстрани на шията му, търсейки да напипа сънната артерия, за да провери за пулс. Нищо. Натисна малко по-силно. Ето го, много слаб.

Беше на крачка от смъртта.

При тази мисъл Барбо изпита леко безпокойство. Мигът на неговия триумф бе настъпил. Този момент, за който мислеше от толкова отдавна, за който си фантазираше и предвкусваше деня, когато Пендъргаст щеше да се изправи пред истината. Мигът, който Олбън Пендъргаст му бе обещал. Само че нещата не се бяха развили точно така, както си беше представял. Пендъргаст се оказа прекалено слаб, за да вкуси Барбо напълно своята победа. Освен това, за най-голяма негова изненада, агентът се беше извинил. По същество бе поел отговорност за греховете на бащите. Тази изненада беше отнела голяма част от удоволствието на постигнатото. На практика лиши Барбо от възможността да злорадства. Най-малкото беше сигурен, че това е причина за безпокойството му.

Освен това момичето...

На хората му трябваше много повече време да я намерят, отколкото беше очаквал. Той отново започна да крачи насам-натам. Движенията му накараха светлината от самотната свещ на масата да трепка и играе.

Той я духна, оставяйки Палмовата къща на лунната светлина.

Отново се чу поредица от изстрели. Този път извади радиостанцията си.

— Стайнър, докладвай.

— Сър – чу се гласът на командира на неговия операционен екип.

— Какво става?

— Кучката премахна двама от хората ни. Изсипа върху тях киселина или нещо подобно.

— Престанете да стреляте по нея. Искам я жива ...

— Да, сър, но...

— Къде е сега?

— На върха на някое от дърветата в Тропическия павилион. Има шише с киселина и е луда за връзване...

— Трима от вас с автоматични оръжия срещу жена на дърво, само по слип и въоръжена с какво – шише с киселина? Правилно ли съм разбрал?

Мъжът се поколеба.

— Да.

— Съжалявам, но какъв точно е проблемът, мамка му?

Отново известно колебание.

— Няма проблем, сър.

— Добре, но ще има, ако бъде убита. Който я убие – умира.

— Сър... извинете, но мишената е на крачка от смъртта или вече е мъртъв. Прав ли съм?

— Какво искаш да кажеш?