Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— А, ето къде си била. Като някаква котка си се разтегнала там.

Направи няколко несигурни крачки и зае позиция под нея. Вдигна пистолета с две ръце и внимателно се прицели.

Имаше вид на отровен, но не достатъчно. Тя опря в черепа двата си крака и със силен тласък го изблъска от опасващата го конструкция. За миг се залюля на място, после се претърколи и с трясък падна през скелета на трицератопса. За миг зърна Слейд, замръзнал като сърна пред автомобилни фарове, преди голям облак вкаменени кости да се стовари върху него и да го повали на пода. Секунда по-късно горната част от черепа на тиранозавъра също се стовари отгоре му. Падна напред със зъбите и се чу противен влажен тътен.

Марго се вкопчи отчаяно в треперещата метална рамка, докато още кости се откъсваха от нея и тракаха и звънтяха по вече нападалите. Тя изчакваше, затаила дъх, докато силното люлеене на рамката престане. После крайно внимателно и с треперещи мускули започна да се спуска.

Слейд лежеше проснат на пода с широко разтворени ръце и очи. Горната част от черепа на Т-рекса го бе пронизала със зъбите си. Гледката беше отвратителна. Марго залитна назад, далеч от кървавата сцена. Изведнъж си спомни за чантата си. През цялото време на изпитанието я беше притискала инстинктивно до тялото си. Сега отвори ципа и погледна вътре. Предметните стъкла, между които бяха сложени растенията, се бяха счупили.

Тя се вторачи в изсушените останки от растенията, смесени с парченца стъкло на дъното на чантата. Боже, мили! Дали щяха да свършат работа?

Чу рязък глас и се обърна. На вратата стоеше лейтенант Д’Агоста, а зад него двама души от охраната. Всички се бяха вторачили в погрома.

— Марго? – повтори той. – Какво става, по дяволите?

— Слава на Бога, че сте тук – отговори тя със свито гърло.

Той продължаваше да мести поглед от нея към мъжа на пода и обратно.

— Слейд – отбеляза той, но тонът му не беше въпросителен.

— Да, опитваше се да ме убие.

— Кучият му син.

— Спомена нещо за получаване на по-добра оферта. Какво се е случило?

Д’Агоста мрачно поклати глава.

— Работил е за Барбо. Слейд е подслушал разговора ни онзи следобед в управлението. – Той се огледа. – Къде е Констънс?

Марго се вторачи в него.

— Не е тук – тя се поколеба. – Отиде в Бруклинската ботаническа градина.

— Какво? Мислех, че е с теб.

— Не, не. Отиде там, за да вземе едно рядко растение... – Тя замълча, защото Д’Агоста вече беше извадил радиостанцията, за да изпрати голяма група полицаи и линейки в ботаническата градина.

Той се обърна отново към нея.

— Хайде, трябва да побързаме. Вземи си чантата. Надявам се да не сме твърде закъснели.

Констънс спринтира към далечния край на Къщата с палмите. Двама от мъжете се бяха спуснали след нея. Чуваше как зад нея Барбо крещи заповеди. Изглежда изпращаше други от хората си да я заобиколят и да се погрижат да не се измъкне на улицата в Бруклин.

Обаче Констънс нямаше намерение да бяга.

Тя тичаше към първата дупка, която беше изрязала в стъклото в края на залата и се хвърли през нея с главата напред. Храсталаците отвън омекотиха падането. Претърколи се веднъж, скочи на крака и веднага спринтира. Зад себе си чу трясъка на авариен механизъм и стрелна поглед назад. Видя две тъмни фигури да излизат от страничния вход на Палмовата къща и да се разделят, за да се опитат да я заобиколят, докато трети тип с мъка се измъкваше от дупката, през която току-що беше минала.

Пред нея лежеше Езерото с лилиите и блещукаше мирно на лунната светлина. Тя направи остър завой наляво точно пред езерото и се затича покрай него, отдалечавайки се от изхода на градината – противоположна посока на тази, която нейните преследвачи щяха да очакват. Това ги принуди да спрат, да разузнаят какво става и след това да завият и хукнат след нея. Така Констънс си спечели ценни секунди.

Правейки кръг под куполите на оранжерията „Стейнхард“, започна да се връща към Водната къща. Не правеше опит да се крие, защото най-важното беше бързината. Тримата мъже можеха да я виждат и бързо я настигаха, притискайки я към Водната къща.

Тя тичаше покрай стъклената стена и след малко се промъкна през втората дупка, която беше направила, и се озова в претъпканата от цветя градина с орхидеи. Мина бегом през листака, прескочи трите трупа, заобиколи основното езеро и излезе през двойната стъклена врата във фоайето. Там се спря само за да вземе мешката, която беше скрила под пейката, преди да спринтира към Тропическия павилион. Това беше най-голямата оранжерия в ботаническата градина: огромна площ, покрита с издигащ се шест етажа стъклен купол, подслоняващ гъста, влажна джунгла.