Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Барбо погледна Пендъргаст, за да види какво въздействие оказват думите му.

— Не съм ли прав? Предполагам, че всички го притежаваме в някаква степен: примитивно интуитивно усещане за онова, което предстои да се случи. Само че у Олбън това чувство беше по-фино. Той най-арогантно ми каза за своите „забележителни способности“. Когато проучвах записите от охранителните камери кадър по кадър, стигнах до извода, че синът ти притежава свръхестествената способност да предчувства събитията. Един вид да вижда в бъдещето за няколко секунди.

Не напълно, нали разбираш, но да вижда възможностите. Разбира се, няма съмнение, че знаеш всичко това.

Разхождането напред-назад отново се ускори. Барбо се държеше като обсебен.

— Няма да навлизам във всички гадни подробности как го унищожих. Достатъчно е да кажа, че насочих собствените му способности срещу него. Беше твърде самомнителен, защото нямаше усещане за собствената си уязвимост. Освен това си мисля, че между първата и последната ни среща беше поомекнал. Задействах най-грижливия план за нападение и го разясних на моите хора. Всичко беше готово. Подмамихме Олбън с обещанието за нова среща. Този път за помирение. Той пристигна, знаеше всичко и се чувстваше неуязвим, знаеше, че срещата е измама, и аз го удуших спонтанно с връзка за обувки веднага щом се появи. Беше изненадваща импровизация, без преднамерена злонамереност. Нарочно избягвах да мисля кога и как всъщност ще го убия. Между другото, изненадата, изписана на лицето му, беше направо безценна.

Той избоботи нещо подобно на смях.

— И това беше най-голямата ирония. Аз се блъсках как да подмамя в капана теб – най-подозрителния и предпазлив човек. Накрая Олбън сам осигури примамката. Използвах неговия труп за това. Между другото, бях там, в солтънското „Фонтебло“, на място. Ако знаеш колко пари и време струваше организирането на капана – чак до паяжините, недокоснатата прах, ръждата по вратите. Но си струваше, защото това беше цената да те подлъжа, да те подмамя вътре. Да те наблюдавам как се промъкваш, как си мислиш, че си по-добър – бих платил десет пъти повече, за да гледам това! Трябва да знаеш, че аз натиснах бутона, излял еликсира, който те отрови. И ето ни сега тук!

Когато отново се завъртя, лицето му се изкриви в усмивка.

— И още нещо. Разбрах, че имаш и друг син – Тристрам, който учи в Швейцария. Когато си заминеш, ще му направя малко посещение. Решил съм да почистя света от петното Пендъргаст.

След това Барбо спря и застана пред Пендъргаст с масивната си издадена напред брадичка.

— Искаш ли да кажеш нещо?

Пендъргаст помълча малко, после каза нещо с тих, неясен глас.

— Какво?

— Аз... – Пендъргаст замълча, защото не му стигна въздухът да продължи. Барбо му нанесе къс, силен удар.

— Ти какво? Кажи го!

-... съжалявам.

Барбо отстъпи назад, изненадан.

— Съжалявам за онова, което се е случило със сина ти... за твоята загуба.

— Съжаляваш? – успя да каже Барбо. – Ти съжаляваш? Това няма да оправи нещата.

— Аз... приемам смъртта, която настъпва.

Щом чу това, Констънс замръзна на мястото си. Наелектризирано мълчание се спусна в помещението. Барбо, очевидно удивен, се бореше да си върне инерцията на своя гняв. Във временното мълчание сребристите очи на Пендъргаст се стрелнаха към Констънс – за не повече от миг – и в този бърз поглед тя усети някакво съобщение. Но какво?

— Съжалявам...

Констънс усети лекото отпускане на хватката, с която Бръснатата глава я държеше за ръцете. Той, както останалите, беше погълнат от драмата, която се разиграваше между Барбо и Пендъргаст.

От изтощение Пендъргаст изведнъж се строполи като торба цимент на пода. Двамата мъже от двете му страни се опитаха да го хванат за ръцете, но бяха изненадани и извадени от равновесие, докато се опитваха да го вдигнат отново на крака.

В този миг Констънс осъзна, че е дошло нейното време. С рязко движение се освободи от Бръснатата глава и се хвърли в мрака.

Слейд държеше цевта, без да трепне, и присви очи, докато се прицелваше.

Със силата на отчаянието Марго се хвърли напред, хвана края на цевта и духна с все сила. С приглушен писък Слейд я изпусна и залитна назад, притиснал с ръце гърлото си, като същевременно кашляше и се давеше. Когато изплю петсантиметровата стрела, Марго профуча край него и се измъкна от задънената улица, изгубвайки се между лабиринта от стелажи в складовото помещение.

— Мамка му! – извика той задавено и хукна след нея. Миг по-късно тя чу изстрели, куршумите рикошираха в стената пред нея, вдигайки фонтани пулверизирана мазилка. Шумът от изстрелите беше невероятно силен в това затворено помещение. Слейд бе зарязал всичката си предпазливост.