Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Преметнала торбата през рамо, Констънс изтича до едно от огромните тропически дървета в центъра на павилиона, хвана се за ниските клони и започна да се катери от клон на клон. Докато го правеше, чу как преследвачите й влизат в павилиона.

Тя легна върху един от високите клони, отвори мешката, извади отвътре малка кутия за химикали и тихо я отвори. Вътре лежаха четири флакона с трифлуорме— тансулфонова киселина – киселина, която беше присвоила по-рано тази вечер от запасите на Енох Ленг в мазето под къщата на „Ривърсайд Драйв“. Всеки флакон бе положен в защитна опаковка от дунапрен, който беше изрязала и издълбала за целта. Извади флакона и внимателно измъкна стъклената тапа. Внимаваше да държи стъкленицата далеч от себе си – дори парите на киселината бяха смъртоносни.

Чу как мъжете се разпръсват из павилиона, видя лъчите на фенерчетата им да се стрелкат насам-натам, чуваше тихите им гласове и пукота на радиостанциите. Светлините поеха между дърветата. Някой от тях се провикна:

— Знаем, че си тук. Хайде излизай!

Тя не отговори.

— Ако не излезеш, ще убием другарчето ти Пендъргаст.

Констънс предпазливо надникна от ръба на дебелия клон, на който лежеше. Намираше се на около девет метра от земята, а стволът се извисяваше на още толкова над главата й.

— Ако не излезеш, ще започнем да стреляме – обяви същият глас.

— Нали знаете, че Барбо ме иска жива – обади се тя.

Ориентирайки се по гласа й, лъчите на фенерчетата се стрелнаха нагоре по дървото, където беше, проверявайки различни места. Тримата мъже се приближиха през гъстия храсталак, докато не застанаха под дървото.

Беше време да си покаже лицето. Тя надникна иззад клона с безизразна физиономия.

— Ето я!

Констънс се скри.

— Слизай!

Тя не отговори.

— Ако се наложи да се катерим, за да те свалим, бъди сигурна, че това ще ни ядоса. Със сигурност няма да имаш полза, ако ни ядосаш.

— Вървете по дяволите! – отговори Констънс.

Мъжете взеха да се съвещават шепнешком.

— Добре, златокоске, идваме!

Единият се хвана за по-ниските клони и се набра нагоре, докато друг осветяваше с фенерчето катеренето.

Констънс надникна през ръба на клона. Мъжът напредваше бързо с вдигнато нагоре смръщено и гневно лице. Беше татуираният.

Чудесно.

Тя изчака, докато той се озова на по-малко от три метра под нея. Изнесе флакона над катерещия се мъж, наклони го за миг и изля точно насочен поток трифлу— орметансулфонова киселина. Струята улучи татуирания право в лявото око. Констънс наблюдаваше с интерес как суперкиселината проникна през плътта му като гореща вода в сух лед, изригвайки със съскане голям облак пара. Мъжът нададе само един задавен вик, а после просто изчезна от очите й, скрит зад нарастващия облак. Миг по-късно чу как тялото му пада, удряйки се в клоните, преди да се стовари долу. Чуха се удивените възклицания на неговите колеги.

Надникна отново и го видя да лежи върху купчина изпочупени клонки и листа. Тялото му изпълняваше налудничав танц в легнало положение: гърчове и конвулсии, а ръцете деряха и късаха цветя и треви. В един момент цялото тяло се напрегна, повдигна и огъна като опънат лък, опирайки се в земята само с темето и петите. Остана така за миг, треперейки. Констънс си въобрази, че е чула как се трошат гръбначните му прешлени, преди тялото му да падне обратно върху ложето от строшени клонки и листа, а от дупка на тила му да потече втечненият му мозък, образувайки мазна сива локва.

Въздействието на тази гледка върху останалите двама беше удовлетворително. Това бяха хора, участвали във войни и видели много убийства и смърт. Разбира се, бяха глупави като мнозина свои колеги, въпреки че бяха добре обучени и опасни в своята работа. Подобно нещо обаче не бяха виждали. Това не беше партизанска война, не беше спецоперация, нито „шок и ужас“, а нещо, напълно извън рамките на тяхното обучение. Стояха като истукани, насочили лъчите на фенерчетата към своя мъртъв другар. Удивени до парализа, неразбиращи и затова неспособни да действат.

Констънс бързо пропълзя по клона, докато не се озова над единия от двамата – Бръснатата глава – и изля остатъка от флакона, после го пусна да падне на земята, като внимаваше и пръска да не попадне върху кожата й.

Резултатът отново беше повече от задоволителен. Дозата не беше толкова добре прицелена като първата, а плисна в откос по главата и едното рамо на мъжа, както и върху околната растителност. Главата му сякаш се стопи навътре, изпускайки облак мазни газове. С крясък, пълен с животински ужас, Бръснатата глава рухна на колене, ръцете му обхванаха черепа, докато той се разтваряше. Паникьосаните му пръсти се опитваха да задържат втечнените кости и сиво вещество, преди мъжът да се килне напред, започвайки същия странен танц от конвулсии като татуирания. Докато падаше, растителността, отнесла част от киселината, започна да пуши и да се навива. Част от нея започна да гори, но бързо угасна. Няма огън, който може да издържи дълго сред влажната растителност.