Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

С още безшумни движения се озова зад голямо възвишение, скрито в дълбоките сенки. Трудното беше да пресече пътеката. Не можеше да го направи, пълзейки бавно. Щеше да се наложи да профучи през нея, докато никой не гледа.

Наблюдаваше и чакаше. В един момент чу тихото пращене на радиостанция и едва доловим шепот. След това друго, идващо от различно място, после още едно. Беше точно девет и четиресет и пет. Те се свързваха един с друг за проверка.

За миг бяха разкрили местоположението си или поне онези, които бяха в близкия край на оранжерията. Констънс преброи общо петима души. Но забеляза, че само трима бяха на места, откъдето можеха да забележат как пресича тичешком откритата пътека.

Погледна нагоре. Луната се издигаше все по-високо, хвърляйки тревожна светлина в парника. Преди да започне да залязва зад дърветата, щеше да мине по-голямата част от нощта. Имаше обаче няколко облака, които се носеха плавно по небето. Докато ги гледаше, прецени, че след около три минути единият ще скрие луната.

Тя затвори очи – дори бялото им можеше да я издаде, и зачака, отброявайки секундите. Минаха три минути. Отвори очи и видя края на облака да пламва в бяло, когато започна да преминава пред луната. Над оранжерията се спусна сянка. Стана тъмно.

Това беше нейната възможност. Бавно повдигна глава, но мъжете се бяха стопили в мрака и нямаше как да види накъде гледат. Сега в парника цареше мрак и никога нямаше да бъде по-тъмно. Така че трябваше да рискува.

С едно плавно и леко движение зае клекнал стоеж, прекрачи перилото, притича през пътеката и се хвърли на земята зад голямо тропическо дърво, драпирано с орхидеи. Остана неподвижна, като дори се опитваше да сдържа дъха си. Цареше тишина. Миг по-късно лунната светлина отново блесна. Никой не помръдваше, никой не я беше видял.

А сега към езерото и растението...

Изведнъж почувства нещо студено лекичко да се опира в задната част на врата й.

— Не мърдай – нареди тих глас.

Когато трънът се насочи към нея, Марго се хвърли настрана, но той я закачи за рамото и сряза якето.

Тя падна на земята, притисната към един от стелажите в капан, челникът й отхвръкна в мрака. Слейд направи крачка напред. Сега тя лежеше на земята, а полицаят спокойно се беше изправил над нея.

— Само правите нещата по-трудни – каза той укорително.

Ръката й беше извита зад гърба и опираше в нещо студено. Тя съобрази, че това е стъкленица с образец, част от редицата, подредена под самия стелаж.

— Вижте, единственото, което искам от вас, е растението. – Мъжът се опита да накара гласа си да звучи разумно. – Няма нужда нещата да свършват така. Дайте ми го и ще ви пусна да си вървите.

Марго не отговори. Мъжът беше лъжец. Макар да си блъскаше с все сили главата, не виждаше изход.

— Няма начин да ми се изплъзнете, така че защо да не ми сътрудничите?

Тя стрелна поглед покрай него към далечната врата на ботаническата сбирка, през която беше влязъл.

— Не си и помисляйте да бягате – предупреди я Слейд. – Когато дойдох в Сграда 6 и склада, заключих входната врата и блокирах ключалката с джобно ножче, за да не може никой да влезе. Тук сме сами – само аз и вие. – По тясното му лице се плъзна усмивка.

Марго потисна страха си и се опита да мисли. Смътно си спомняше, че има още един изход от мазето на Сграда 6 в другия край. Тя си заблъска главата, опитвайки се да си припомни коридорите, които щяха да я отведат там. Ако успееше да мине край него, щеше да хукне към изхода отзад и да му се измъкне. В края на краищата тя знаеше преките пътища в музея, а не той.

— И не си мисли, че можеш да се измъкнеш през изхода в задния край. Фактически познавам тези подземни коридори не по-зле от теб.

Беше шокирана, че той е успял да прочете мислите й, но реши, че е пуснал поредната лъжа – твърдението, че познава мазетата на музея.

— Познавам музея като петте си пръста – продължи ченгето. – Ще ми се да не беше така, защото този музей ми съсипа живота. Както може би се досещаш, не винаги съм бил полицай. Някога бях агент на ФБР. Завърших втори по успех в класа си в академията. Първата ми задача като агент беше да заема изнесения команден пост тук в музея, за да се погрижим откриването на някаква суперпопулярна изложба да мине без засечки. Марго, знаеш ли каква беше изложбата? Би трябвало, защото беше там.

Марго се вторачи в него. Слейд... Слейд? Смътно си спомняше, че е чувала това име по време на почистването през онази ужасна нощ, когато музеят се превърна в кланица. Никога не беше виждала лицето му. Това наистина ли беше същият човек?