Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Тя приклекна и се ослуша. Нищо. Закрепи вакуумната дръжка на най-близкото стъкло и започна да го реже. Докато работеше, диамантът изстърга силно и тя веднага спря. Имаше достатъчно шумов фон от Бруклин: в далечината се чуваха автомобилни клаксони, отгоре в небето прелитаха самолети – биещото сърце на града. Въпреки това стьрженето на стъклореза се открои твърде много и без съмнение в сградата се бе чуло още по-силно.

Сякаш в отговор на мислите й, видя вътре безшумно да се придвижва човек, който идваше насам да провери какъв е този шум. Той започна да се оглежда насам-натам, като държеше оръжието си готово за стрелба. Знаеше, че не може да я види, както чакаше в сенките отвън. След момент, доволен, че не е открил нищо, мъжът изчезна отново сред листака.

Констънс продължи да изчаква, като през това време обмисляше наново как да вземе растението. Ако успееше да намери начин да го направи, без да се налага да реже или чупи стъкло, щеше значително да намали вероятността да бъде открита.

Тя пропълзя покрай дългата стъклена стена, а в това време пръстите й пробваха отделните стъкла. Някои бяха малко хлабави и поддаваха. Бронзовите рамки бяха корозирали, особено в онази част, която стигаше до бетонните основи.

Продължи да пълзи и да опитва стъкло след стъкло, докато не откри едно, което се оказа по-хлабаво от останалите. Когато огледа рамката, установи, че бронзът е почти напълно прояден в долната си част.

Пъхна стъклореза под тънката рамка и започна да я натиска навън. Бронзът се огъна с готовност, коричката корозирал метал започна да се рони и да пада на люспи. Бавно и внимателно, за да не счупи стъклото, Констънс пъхна стъклореза от вътрешната страна на рамката, за да я огъне навън. След няколко минути рамката беше толкова разхлабена, че тя рискува да засмуче с вакуума стъклото и да дръпне леко. Не излезе, но сега остана да огъне само един участък от рамката. Още няколко секунди работа със стъклореза и успя да извади стъклото. Заля я поток от влажен и ухаещ на цветя въздух.

Констънс пропълзя вътре.

Гъста стена от провиснали орхидеи я отделяше от мъжете. Това беше, припомни си тя картата, Сбирката орхидеи, която заемаше задния край на Водната къща. Отвъд нея се простираше лъкатушеща пътека с перила от двете страни, а по-нататък лежеше голямото езеро на закрито, където щеше да намери водните лилии.

Констънс спря, за да помисли. Листакът около нея и напред беше много гъст. Изборът й на дълга черна рокля с бели акценти се оказа много добър от гледна точка на маскировката. Но щеше да се окаже пречка при пълзенето в тясно пространство, което я очакваше. Нещо по-опасно: можеше да се скъса на някой стърчащ клон и да вдигне нежелан шум. С недоволна гримаса я издърпа през глава и я свали. Отдолу носеше черна шемизетка. Свали обувките и найлоновите чорапи, оставайки боса. Загърна в роклята обувките и чорапите, пъхна ги зад един храст и изпълзя напред. Пъхна ръка безкрайно бавно в гъстата завеса от орхидеи и я дръпна около сантиметър встрани.

Пътеката за посетителите се простираше напред, окъпана от лунна светлина, но Констънс беше ниско долу и гъсти сенки се стелеха отстрани около храсталаците. Нямаше друг път да стигне до централното езеро. Трябваше да прекоси тази пътека. Докато стоеше на място, за да прецени положението, успя да различи още трима мъже в мрака. Пазеха пълно мълчание и стояха на място. Единственото, което се движеше, бяха главите им, които се въртяха насам-натам, за да наблюдават и се вслушват.

Нямаше да е лесно да ги избегне. Но трябваше да го направи, защото иначе Пендъргаст щеше да умре.

Земята под нея беше мокра и кална. Макар шемизетката й да беше черна, голите части на тялото й бяха бледи и лесно можеха да бъдат забелязани. Констънс загреба от калта и започна методично да я размазва по лицето, ръцете и краката си. Когато се увери, че е напълно маскирана, отново запълзя напред. Сантиметър по сантиметър, като разтваряше орхидеите с безкрайна предпазливост. Миризмата на мокра почва, цветя и растителност беше навсякъде. След всяко движение спираше. Толкова често беше крала риба като малко момиче долу при доковете на крайбрежната улица, придвижвайки се така постепенно, че никой не я забелязваше. По онова време обаче беше малка и мършава, а сега – напълно пораснала.

След няколко минути вече бе успяла да измине три метра и лежеше сред тропически папрати, които образуваха своеобразна граница. След тях трябваше да се прехвърли през ниския парапет и да прекоси пътеката. От наблюдателния си пункт виждаше неколцина от мъжете, но нямаше съмнение, че има още, които не можеше да види. Имаше обаче едно предимство: изглежда вниманието им бе съсредоточено върху входа и аварийния изход в задната част на сградата.