Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Музеят на бонзаите не предлагаше много места за криене. Дърветата джуджета бяха подредени в редици на пиедестали покрай предната и задните стени, оставяйки празен центъра. Констънс се сви зад един от пиедесталите и застина. Нямаше никакви следи нито от охрана, нито от Барбо. Тук, в музея на бонзаите, беше по-хладно и се носеше непрекъснато тихо бръмчене от вентилаторите, монтирани близо до тавана.

Тя мина бързо между малките, криви дървета и се спря пред следващата врата. Открехна я – отново се оказа незаключена – и се поколеба. Цареше тишина. Констънс се промъкна през процепа и се озова във входното фоайе. Вдясно от нея се извисяваше Оранжерийният комплекс „Стайнхард“ с неговия огромен Тропически павилион, а точно срещу нея се намираше входът за Водната къща.

Започна да се промъква през тъмното фоайе, докато не се озова пред входа на Бодната къща: двойна стъклена врата, която сега беше затворена. Тя се приближи до най-близкото крило, приклекна в сенките и надникна вътре.

Беше тихо. И тогава, след най-внимателно оглеждане на пространството зад вратата, очите й започнаха да различават острите очертания на мъж, който стоеше напълно неподвижен. Нямаше пряк изглед към него, а виждаше отражението му във водна повърхност, която проблясваше на лунната светлина. В ръката си държеше нещо с очертанията на пистолет.

Значи Пендъргаст все пак се оказа прав. Беше смайващо, че Барбо знае за идването й тук. Доколкото си спомняше, бе обсъждала това място единствено с Марго. Очевидно техният план бе издаден и между тях имаше предател. Барбо знаеше, че ще дойде за растението в тази оранжерия, и я очакваше.

Помисли за Марго и нейната мисия в мазето на музея. Възможно ли е Барбо да знае и за нея? Разбира се. Можеше само да се надява, че богатите познания на Марго за всички скришни места в музея ще й помогнат да не се излага на опасност.

Много бавно промени позицията си и забеляза втора фигура във Водната къща. Този мъж носеше преметнат през рамо автомат.

Тези хора очевидно бяха професионални войници и тежковъоръжени – тревожно, но не и изненадващо, като се има предвид областта, в която „Ред Маунтин“ работеше. Барбо не оставяше нищо на случайността.

Констънс знаеше, че оранжерията от другата страна е голяма, и дори сега в мрака се виждаше, че гъмжи от растителност. Ако от уединеното си място бе успяла да види двама души, със сигурност имаше и други, може би неколцина, които оставаха скрити. Защо всички се бяха струпали тук, на това място?

Очевидно Барбо не искаше никой да стигне до растението. Искаше да бъде сигурен, че Пендъргаст ще изстрада възможно най-дългата, най-бавната, най— болезнената и най-подходящата смърт. Но това само повдигаше друг въпрос! Защо изобщо тези хора бяха тук? Щеше да е много по-лесно просто да вземат и унищожат образеца на ходжсъновите тъги, а след това да си тръгнат. За какво им беше тази засада?

Можеше да има само едно логично обяснение: знаеха в коя сграда е растението, но не знаеха негово име. Тяхната информация, независимо как се бяха сдобили с нея, беше непълна.

Прехвърляйки наум картата на градината, Констънс се сети, че има втори етаж на Бодната къща, до който се стига по стълба от фоайето. Оттам посетителите можеха да гледат отгоре блатистата джунгла. Тя реши да се качи там и да разузнае, но осъзна, че са сложили поне един наблюдател на мецанина.

Бяха твърде много. Никога нямаше да успее да им се опълчи. Трябваше да се промъкне вътре, да вземе растението под носа им и да се измъкне по същия начин. По-късно щеше да се оправя с Барбо. Възможността не беше от най-благоприятните, но... единствената, с която разполагаше.

Сега най-важното беше да остане невидима. Това означаваше, че торбата й се е превърнала в спънка. След като пъхна стъклореза и вакуума в джоба на роклята си, Констънс бутна найлоновата чанта под една от пейките за посетители. После изпълзя обратно до двойната стъклена врата и направи опит да си изясни къде се крият хората на Барбо. Ако ги нямаше, щеше да намери растението за минути.

Сега нямаше да е толкова лесно.

Тя се оттегли покрай вътрешните стени на фоайето. Входната му врата беше заключена. Забърза да се върне обратно по същия път през Музея на бонзаите, централната част на Палмовата къща, далечното й крило и накрая през отвора, изрязан в стъклото. Заобиколи Езерото с лилиите, като се придържаше към сенките, хвърляни от големите дървета в дендрариума от другата му страна. След като мина край Тропическия павилион, се приближи към задната стена на Водната къща, направена почти изцяло от стъкло. Прозорците бяха по-малки от тези на Палмовата къща, но все пак достатъчно големи, за да се промъкне. От тази страна нямаше врата, затова нямаше да очакват проникване оттук.