Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

В този миг се появи нова светлина, очертавайки фигурата на човека, който беше стоял зад Фрисби. Той направи крачка напред и в пристъп на благоволение освети лицето си. Показа се нисък мъж с мургаво лице, черни очи и едва доловима усмивка, стаена в ъгълчетата на устата му.

По същото време, точно в пет и четвърт, червеникаво такси зави в автомобилната алея на „Ривърсайд Драйв“ № 891 и спря под портика с работещ на празни обороти двигател.

Минаха минута-две, после входната врата се отвори и Констънс Грийн излезе. Носеше черна плисирана рокля с тесен червен колан, бродиран с шарки в цвят слонова кост. През рамо беше преметнала черна моряшка торба от балистичен найлон [46] Материал за бронежилетки, разработен от Дюпон през Втората световна война. - Б. пр. . На сумрачната лунна светлина официалната елегантна рокля приличаше на маскировка.

Тя се наведе към прозореца на шофьора, прошепна нещо недоловимо, отвори задната врата, сложи внимателно торбата на седалката и се настани до нея. След като затвори вратата, таксито се спусна по автомобилната алея, вля се в рехавия вечерен трафик и пое на север.

Доктор Хоръс Стоун изведнъж се усети буден в спалнята на своя пациент. Не си падаше по гледането на болни, но този пациент му плащаше необикновено добре, а освен това случаят беше крайно необичаен, да не каже пленителен. Щеше да се получи отлична статия в САМА – Списанието на американската медицинска асоциация. Разбира се, не преди смъртта на пациента и аутопсията, когато ще имат по-добра възможност да диагностицират това толкова необичайно страдание.

Ще бъде наистина отлична статия.

Сега видя какво го беше събудило. Очите на Пендъргаст се бяха отворили и го пронизваха.

— Телефонът ми?

— Да, сър. – Стоун взе телефона от бюрото и му го подаде.

Той го огледа с пребледняло лице.

— Девет и двайсет. Констънс – къде е тя?

— Мисля, че току-що излезе.

— Мислите?

— Ами – объркано започна Стоун – чух я да казва довиждане на госпожа Траск, чух вратата да се затваря, а навън чакаше червеникаво такси, което я откара.

Стоун се смая, когато Пендъргаст се надигна от леглото. Очевидно беше отново в ремисия.

— Трябва настоятелно да ви посъветвам...

— Замълчете – прекъсна го Пендъргаст, докато отмяташе завивките и с труд се изправи на крака. След това извади иглата на физиологичния разтвор от абоната на ръката си.

— Господин Пендъргаст, не мога да ви позволя да ставате от леглото.

Пендъргаст спря светлите си проблясващи очи върху Стоун.

— Ако се опитате да ме спрете, ще ви причиня болка.

Тази откровена заплаха пресече словоохотливостта на лекаря. Пациентът очевидно беше трескав, може би не съвсем на себе си и халюциниращ. Стоун бе поискал сестра, но му беше отказано. Сам не можеше да се справи с това. Когато Пендъргаст започна да се преоблича, той излезе от стаята.

— Госпожо Траск? – повика Стоун. Къщата беше толкова дяволски голяма. – Госпожо Траск!

Чу икономката да се суети на долния етаж и да се обажда оттам:

— Да, докторе?

Пендъргаст се появи на вратата на спалнята, обличайки черния си костюм, пъхна някакъв лист в джоба и пистолета в кобура под мишницата си. Доктор Стоун отстъпи настрана, за да го пусне да мине.

— Господин Пендъргаст, повтарям, че не сте в състояние да излизате от къщата.

Пендъргаст не му обърна внимание, а продължи към долния етаж, движейки се бавно като старец. Доктор Стоун го последва. Уплашената госпожа Траск се суетеше долу.

— Моля, повикайте ми кола – нареди Пендъргаст.

— Да, сър.

— Не може да му викате кола! – възрази лекарят. Вижте в какво състояние е!

Госпожа Траск се обърна към него.

— Когато господин Пендъргаст иска нещо, ние не казваме „не“.

Доктор Стоун местеше очи от нея на Пендъргаст, който очевидно беше омаломощен, но му отвърна с толкова леден поглед, че най-накрая бе принуден да замълчи. Всичко се случваше прекалено бързо. Сега госпожа Траск остави слушалката на място, а Пендъргаст с леко залитане се отправи към входната врата и портика. След миг вече беше излязъл, а червените стопове на таксито проблеснаха надолу по автомобилната алея.

Стоун се стовари на един стол, дишайки тежко. Никога не беше виждал пациент с толкова желязна воля в хватката на подобна фатална болест.

Когато се отпусна назад в колата, Пендъргаст извади листа от джоба си и го прочете. Бележката бе написана със спретнатия почерк на Констънс: списъка на химически съединения и други съставки. Освен съставките беше вписано и местонахождението им.