Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Трябваше лично да отиде в музея след Марго и Констънс. Можеше да е прав, а може би бъркаше, но нямаше друг избор, освен да действа, и то бързо. Защото, ако беше прав, последствията щяха да са толкова ужасни, че не му се мислеше за това.

Той изхвръкна от кабинета си и хукна колкото може по-бързо към асансьора.

Марго стоеше парализирана от заслепяващата светлина.

— Мда, защо ли не съм изненадан? – Гласът, долетял иззад фенерчето, беше на Фрисби. – Загаси този челник, че приличаш на миньор.

Марго се подчини.

— Ето те тук, точно както очаквах, заловена на местопрестъплението да крадеш едни от най-ценните образци в целия хербарий. – Гласът беше тържествуващ. – Доктор Грийн, това вече не е вътрешен проблем на музея. Това е престъпление и затова работа на полицията. Извършеното ще те вкара за много години, ако не завинаги, в затвора.

Сега лъчът се отмести от нея надолу и в кръга светлина се видя Фрисби, който протегна ръка.

— Дай ми чантата.

Марго се поколеба. Какво, по дяволите, правеше тук долу? Откъде беше разбрал?

— Дай ми чантата, иначе ще се наложи да ти я взема със сила.

Тя погледна наляво и надясно за спасителен път, но масивното тяло на Фрисби запушваше пътеката. Щеше да се наложи да го повали, а той беше петнайсетина сантиметра по-висок от нея.

Той пристъпи заплашително напред и осъзнавайки, че няма друг избор, тя му подаде чантата. Той я отвори и извади едно от предметните стъкла и прочете с гръмлив глас:

- Thismia americana . – После внимателно върна стъклото на мястото му в чантата. – Хваната на местопрестъплението. Свършено е с теб, доктор Грийн. Нека ти разкажа какво ще се случи от тук насетне. – Той извади телефона си и го вдигна към очите. – Ще се обадя на полицията. Ще те арестуват. Тъй като стойността на тези образци е много по-голяма от пет хиляди долара, ще бъдеш обвинена в углавно престъпление, кражба с взлом, което се наказва с до петнайсет години затвор.

Марго слушаше, като едва разбираше какво й говори. Беше изумена, защото това означаваше не само край на нейния собствен живот, но и на този Пендъргаст.

Той се зае да претърсва чантата й, ровеше вътре, като си светеше с фенерчето.

— Жалко, няма оръжие.

— Доктор Фрисби – успя накрая да проговори Марго, – какво имате против мен?

— Кой, аз да имам нещо против теб? – ококори се той театрално. После присви очи. – Ти си пречка. Разстройваше работата в отдела ми с непрекъснатото си влизане и излизане. Набърка се в полицейско разследване, окуражи ги да хвърлят подозрение върху нашите служители. А сега се отблагодари за моята щедрост да ти дам достъп до всички сбирки с откровена кражба. О, аз нямам нищо против теб . – С недружелюбна усмивка набра 911, като през цялото време държеше така телефона, че тя да вижда какво прави.

Почака малко, после се смръщи.

— Тъпата им централа.

— Вижте – успя да каже Марго, – един човешки живот...

— За бога, спести ми жалките си извинения. Изигра кофти номер на Йоргенсен, само разтревожи човека. Пристигна в кабинета ми под пара и се уплаших, че ще получи инфаркт. Когато чух, че си ходила при него да искаш достъп до едно рядко растение, веднага разбрах, че си намислила нещо. Какво смяташе да правиш с него? Да го продадеш на онзи, който даде най-много? Затова слязох тук, сложих си стол в ъгъла, за да те чакам. – Гласът му преливаше от самодоволство. – И ти дойде като по поръчка.

Той се усмихна победоносно.

— Сега ще те заведа при охраната да чакаш идването на полицията.

Хиляди идеи се заблъскаха в главата на Марго. Можеше да побегне, да грабне чантата, можеше да блъсне Фрисби на земята и да избяга, можеше да го помоли, да го накара да се откаже от намерението си, дори можеше да опита да го подкупи... Обаче нито една от тези идеи нямаше и най-малкия изглед за успех. Беше заловена и толкоз. А Пендъргаст щеше да умре.

Няколко мига двамата се гледаха втренчено. От изражението на Фрисби Марго разбра, че не може да очаква милост от този човек.

В този миг тържествуващото изражение на лицето му се промени: първо на физиономията му се изписа недоумение, после – шок. Очите му се ококориха и изхвръкнаха. Устните му потрепериха. Отвори уста, но не се чу звук, с изключение на странно гъргорене в задната част на гърлото. Той изпусна фенерчето, което издрънча на каменния под и угасна, потапяйки помещението в мрак. Инстинктивно Марго стрелна ръка и грабна обратно чантата си с изтръпнали пръсти. Миг по-късно чу как тялото му се стовари на пода.