Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Тръгвай , каза си тя и закрачи по водещата наляво пътека. Поне тези образци не я зяпаха злобно от мрака като динозавърските скелети и препарираните животни в другите складови помещения. Ботаническите образци не бяха плашещи.

Въпреки това еднообразието на мястото, тесните еднакви пътеки, проблясващите като безброй очи стъкленици, взиращи се в нея от мрака, съвсем не й помагаха да преодолее безпокойството си.

Закрачи бързо по пътеката, зави остро надясно, повървя още малко, направи ляв завой и после отново десен, напредвайки по диагонала към далечния ъгъл. Защо проектираха складовете толкова объркващи? След още няколко крачки се спря. Беше чула нещо. Шумът от собствените й стъпки го бе затъмнил, но въпреки това беше сигурна, че е чула нещо.

Тя зачака, вслушвайки се, докато се опитваше да не диша. Обаче единствените звуци бяха далечният пукот и щракане, които сякаш никога не спираха. Вероятната причина за тях беше улягането на сградата или работата на вентилационната система.

Тревогата й нарасна. Сега накъде? Страхът беше причина да забрави накъде да завие в тази координатна мрежа от стелажи. Ако се обърка и изгуби в този лабиринт... Взе решение и бързо закрачи по една пътека, докато не се озова пред стената на склада и се увери, че върви в правилната посока, след това продължи нататък.

Ето го: Хербарийния трезор. Приличаше на стар банков трезор и вероятно беше такъв, но преправен за различно предназначение. Беше боядисан в тъмнозелено, на вратата имаше голямо колело и допълнително вградена клавиатура, която в момента мигаше в червено. С въздишка на облекчение Марго се втурна към нея и набра цифровия код, който беше запаметила в кабинета на Йоргенсен.

Светлинната индикация на клавиатурата се промени от червена в зелена. Слава богу! Тя завъртя колелото и отвори тежката врата. Надникна вътре и освети наоколо с челника. Мястото не беше голямо – може би осем на десет метра. Стелажи се извисяваха по протежение на трите му страни. Марго стрелна поглед към тежката врата. И дума не можеше да става да я затвори и да рискува да се заключи вътре. Все пак реши да я притвори. За всеки случай, ако някой влезе в склада, което беше малко вероятно.

Тя се вмъкна и придърпа вратата така, че остана само малък процеп.

След като потисна пристъпа на паника и си припомни, че ще върши всичко стъпка по стъпка, Марго насочи вниманието си към написаните на ръка етикети на чекмеджетата, осветявайки ги с челника. Те бяха подредени различно – някои много стари, надписани на ръка с вече избеляло кафеникаво мастило, други много по-нови, с етикети, разпечатани с лазерен принтер. В далечния край на трезора под стелажите видя древни сарбакани [44] Тръба за изстрелване на стрелички. - Б. пр. – по произход от амазонските или гвианските индианци – подредени покрай стената. На едната висеше малък колчан, изплетен от бамбук, в който имаше няколко стрели. Тя се учуди какво правят тук – отровата по върховете им не беше растителна, а жабешка. Предположи, че са били заключени тук заради нея.

Зае се отново да преглежда етикетите, бързо откри чекмеджето, на което пишеше: „Микохетеротрофи“, и безшумно го издърпа. Вътре имаше поставки с образци, подредени не много по-различно от традиционна картотека. Старите изсушени растителни видове, приготвени преди много години, бяха закрепени към пожълтели листове хартия, на които с тънък ъгловат шрифт пишеше какви са. Образците от своя страна бяха запечатани между високотехнологични предметни стъкла. Не бяха много и след по-малко от минута намери екземплярите Thismia americana .

Всичко вървеше толкова гладко, че направо не беше за вярване. Ако успееше да контролира страха си, след десет минути щеше да е извън сградата. Осъзна, че е покрита с лепкава пот и не може да успокои сърцето си да не блъска, но стратегията й стъпка по стъпка й помогна да запази здравия си разум.

Имаше три предметни стъкла с тисмия. В едното се виждаха няколко подземни коренища, в другото – образци от надземното растение, а последното – цветове и семена.

Марго се сети за думите на Йоргенсен: ... никога не бих позволил унищожаването на образец от изчезнало растение. Последното от своя вид, и то за някакво измислено лечение. Каква ценност представлява един обикновен човешки живот в сравнение с последния съществуващ екземпляр на изчезнало растение ? Тя се вторачи в растението и неговия малък бял цвят. Изобщо не можеше да се съгласи с подобно мизантропско виждане за света. Може би нямаше да имат нужда и от трите образеца, но въпреки това щеше да вземе всички.