Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Ние? Кои са тези ние ?

— Марго и аз.

Очите му се присвиха.

— Забранявам.

Констънс отвърна на погледа му.

— Никой не те пита.

Той повдигна с усилие глава.

— Ти си пълна глупачка. Нямаш представа с кого си имаш работа. Барбо успя да убие Олбън. Надхитри мен. Със сигурност ще те убие.

— Няма да има време. Тази вечер отивам в Бруклинската ботаническа градина, а в момента Марго е в музея – за да вземем последните съставки.

Очите му сякаш проблясваха, когато я прониза с поглед.

— Барбо или неговите хора ще чакат теб в градината, а Марго – в музея.

— Невъзможно – възрази Констънс. – Едва тази сутрин открих списъка. Марго и аз сме единствените, които знаят за него.

— Лежеше в библиотеката на видно място.

— Не е възможно Барбо да е бил в къщата.

Пендъргаст се надигна, макар главата му да не беше устойчива.

— Констънс, този човек е въплъщение на сатаната. Не отивай в Ботаническата градина.

— Алойшъс, съжалявам. Казах ти, че ще се боря докрай срещу това.

Пендъргаст примигна.

— Тогава защо си тук?

— За да се сбогувам, в случай че... – Гласът на Констънс стана неуверен.

В този момент Пендъргаст направи усилие да се съвземе. С върховно напрежение на волята се надигна и се опря на лакът. Очите му се проясниха малко и той задържа поглед върху Констънс. Треперещата му ръка се промъкна обратно под завивката и се показа отново, този път стиснала.45-калибровия му пистолет. Плъзна го към нея.

— Щом отказваш да се вслушаш в разума, вземи поне това. Зареден е.

Констънс се дръпна.

— Не. Спомни си какво се случи последния път, когато се опитах да стрелям.

— Тогава ми донеси телефона.

— На кого ще се обаждаш?

— Д’Агоста.

— Не, моля те, не го прави. Той ще се намеси.

— Констънс, за бога ! – Гласът му пресекна и тялото му бавно се отпусна върху белите чаршафи. Изтощението му от усилието беше плашещо.

Констънс се поколеба. Беше шокирана и дълбоко трогната, че чувствата му са толкова силни. Не подходи към това, както трябва. Упорството й го развълнува опасно. Тя си пое дълбоко дъх и реши да излъже.

— Добре, каза си мнението. Няма да ходя в градината и ще се обадя на Марго да не го прави.

— Надявам се, че не ме лъжеш – каза той тихо и втренчи поглед в нея.

— Не.

Пендъргаст се надигна малко и каза с последни сили:

— Недей да ходиш в Ботаническата градина.

Констънс го остави с телефона и излезе със залитане и задъхана в коридора. Там се спря, за да помисли.

Не беше взела предвид, че Барбо може да я чака в Ботаническата градина. Беше изненадваща идея, но не напълно неприятна.

Трябваше й оръжие. Разбира се, не пистолет, а нещо по-подходящо за... нейния стил.

Закрачи бързо по коридора и надолу по стълбището до балната зала, там зави, влезе в библиотеката, задейства тайната врата и влезе в асансьора за мазето. После слезе почти тичешком по-грубо изсечените стъпала, които се виеха надолу към пространства на още по-голяма дълбочина, простиращи се в обсебените от сенки и миришещи на прах помещения.

Доктор Стоун чу от съседната стая, където чакаше, отдалечаващите се крачки на Констънс. Той влезе отново в стаята на Пендъргаст, като леко потрепери при мисълта за нея. Констънс беше млада жена с вкус, изисканост и екзотична красота, но и студена като сух лед. А и за капак, у нея имаше нещо, което не беше наред – някакво излъчване, от което направо го побиваха тръпки.

Намери пациента си отново заспал. Телефонът се бе изплъзнал и лежеше до разтворената му ръка на чаршафа. Доктор Стоун вдигна апарата и го провери, чудейки се на кого ли се е опитвал да се обади. Видя, че не е провеждан разговор, тихо го изключи и го остави обратно на бюрото. След това отново зае позиция на стола до вратата в очакване на онова, което беше сигурен, че ще бъде дълга нощ... преди края.

Марго осъзна, че влизането в музея след работно време ще се окаже много трудно. Сигурна беше, че Фрисби е включил името й в списъка с нежелани посетители при пропуска на първия етаж – единствения вход и изход от сградата след края на работното време. Затова реши просто да се скрие в музея до затварянето му. После щеше да вземе онова, което й трябва, и да се опита да излезе покрай охраната колкото може по-безгрижно с оправданието, че е заспала в лабораторията.

Когато краят на работното време наближи, Марго, преструвайки се на посетител, се отправи в най-отдалечените и малко посещавани зали. Гърдите я стягаха и трудно си поемаше дъх. Когато пазачите започнаха да подканят хората да излизат, тя се скри в една тоалетна и се качи на чинията, за да чака. Там се опита с усилие на волята да се отпусне. Най-сетне около шест часа всичко утихна и тя се измъкна.