Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Слейд се усмихна. За това щеше да бъде добре възнаграден. Прибра диктофона в джоба си, внимателно премести кашоните на старото им място, отиде до вратата на офиса, отключи и щом се увери, че няма кой да го види, излезе и закрачи бавно надолу по коридора, докато в ушите му звучеше тракането от клавиатурата на Д’Агоста.

Вратите на гробището „Небеса“ се издигаха на върха на малък тесен нос, извисяващ се над езерото Шрун. В зеленеещата се далечина се виждаше форт Тайкондерога, пазещ подхода към Хъдзън. Далеч на север се извисяваше масивът на Марси – най-високата планина в щата Ню Йорк.

Джон Барбо крачеше замислен по добре поддържаната трева, напредвайки бавно между надгробните камъни. Теренът се надигаше и спускаше в бавни, плавни извивки. Тук-там под дърветата се виеха чакълести пътеки. Листата разсейваха лъчите на следобедното слънце и хвърляха шарени сенки върху сънливия пасторален пейзаж.

Най-накрая Барбо се озова пред малък, изграден с вкус семеен парцел от два надгробни паметника, заобиколени от желязна ограда. Той влезе и се насочи към по-големия: статуя на ангел със скръстени на гърдите ръце и насълзени очи, насочени към небето. В основата на паметника беше изсечено име: Фелисити Барбо. Нямаше дати.

В дясната си ръка Барбо носеше два стръка цветя – дългостеблена червена роза и пурпурен хиацинт. Той коленичи и постави розата пред паметника. След това се изправи и мълчаливо се вгледа в ангела.

Преди по-малко от десет години жена му беше убита от пиян шофьор. Полицейското разследване бе проведено небрежно – на мъжа, голяма клечка в компания за телемаркетинг, не му бяха прочели правата и доказателствата за случилото се не бяха събрани по правилата. Един хитър адвокат успя да му спечели една година условно.

Джон Барбо беше човек, който ценеше семейството над всичко друго. Освен това вярваше в правосъдието. Но това не бе правосъдие, както той го разбираше. Макар преди десетилетие „Ред Маунтин“ да беше много по-малка и не толкова влиятелна фирма, Барбо упражняваше голямо влияние и имаше много връзки в различни съмнителни среди. Първо уреди повторното арестуване на мъжа, след като в жабката на колата му бяха намерени сто грама кокаин. Въпреки че му беше първо нарушение, то влечеше след себе си задължителна минимална присъда от пет години затвор. Шест месеца по-късно, когато мъжът започна да излежава присъдата си във федералния затвор „Отисвил“, срещу еднократно заплащане от десет хиляди долара Барбо се погрижи да бъде намушкан със заточена отвертка в банята на затвора и зарязан да му изтече животът в канала.

Беше въздадено правосъдие.

Барбо изгледа продължително статуята за последно, след това с дълбока въздишка се насочи към втория паметник. Той беше много по-малък: прост кръст, на който пишеше Джон Барбо-младши .

В годините след смъртта на Фелисити Барбо бе залял с привързаност и внимание малкото си момче. След детство, изпълнено със здравословни проблеми, Джон-младши бе навлязъл в своето юношество като обещаващ музикант. Всъщност много повече от обещаващ: беше наистина надарен пианист, феноменален като изпълнител и композитор. Баща му щедро осигуряваше всичко: най-добрите учители, най-добрите училища. Барбо възлагаше на Джон-младши големи надежди да продължи името му.

В един момент нещата започнаха да се объркват. Всичко започна съвсем невинно: Джон-младши взе да проявява раздразнителност, изгуби апетит и стана много разсеян заради безсънието. Барбо приписа всичко на пубертета. Обаче нещата се влошиха. Юношата започна да надушва миризма, миризма, от която не можеше да се отърве. В началото беше приятна, възхитителна, но с времето се промени в най-злове— щата смрад на гниещи цветя. Синът на Барбо изгуби сили, измъчваха го треска, мигрена и болки в ставите, които се влошаваха с всеки изминал ден. Започна да се държи все по-налудничаво, жертва на неконтролируеми яростни избухвания, последвани от периоди на изтощение и апатия. Барбо трескаво търсеше помощта на най-известните лекари в света. Ала никой не успя да постави диагноза, още по-малко да излекува заболяването. Бащата можеше само да гледа постепенния упадък на своя син до лудост и непоносими болки. На финала това толкова обещаващо момче почти се бе превърнало в зеленчук. Смъртта, която най-накрая го отнесе на шестнайсетгодишна възраст – сърдечна недостатъчност вследствие на силно отслабване и изтощение – беше истинска милост.