Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Пендъргаст не отговори. Няма смисъл да отговаряш на трескава илюзия.

Диоген отпи още една глътка лимонада.

— Онова, което прави иронията толкова прекрасно пълна, е, че Олбън беше само причина за твоето унищожение. А истинският ти убиец е твоят прапрапра— дядо Езекия. Кажи нещо за греховете на бащите! Не само че неговият собствен „еликсир“ те убива, а една непряка негова жертва – онзи тип, Барбо, сега си отмъщава.

Диоген направи пауза.

— Езекия, Олбън, аз самият. Какъв мил семеен кръг.

Пендъргаст запази мълчание.

Все още в профил към него, Диоген се вгледа във виолетовия спектакъл, който се пенеше в краката им.

— Мислех, че ще се зарадваш на тази възможност за изкупление.

Предизвикан, Пендъргаст накрая проговори:

— Изкупление? За какво?

— Ти, с твоята фалшива скромност, с твоето тесногръдо усещане за морал, заблуденото ти желание да постъпваш правилно в този свят – за мен винаги е било мистерия как не се измъчваш от факта, че живяхме удобно цял живот от богатството на Езекия.

— Говориш за нещо, което се е случило преди сто и двайсет години.

— Нима изминалото време е допринесло за намаляване болката на жертвите му? Колко години са нужни, за да отмият кръвта от всички тези пари?

— Това е фалшив силогизъм. Езекия е печелил безскрупулно, но ние бяхме невинни наследници на това богатство. Парите са заменяеми, а ние не сме виновни.

Диоген се изкиска едва доловимо сред шума на вулкана, после поклати глава.

— Каква ирония – аз, Диоген, станах твоя съвест.

Разстройващата болка в съзнателното аз на Пендъргаст започна да си пробива път през халюцинацията. Той залитна по склона от лава, изправи се.

— Аз... – започна. – Аз... не съм ... виновен. И няма да споря с халюцинация.

— Халюцинация? – Най-накрая Диоген се обърна с лице към брат си. Дясната му част, която беше обърнал към Пендъргаст, изглеждаше нормално и фино очертана както винаги. Обаче лявата бе ужасяващо изгорена, кожата на белезите беше нагъната на жилки от брадичката до линията на косата като кора на дърво, челюстната кост и орбитата на липсващото око – оголени и бели.

— Продължавай да си го повтаряш, братко — каза той сред рева на планината. И отново бавно, както се бе обърнал към него, Диоген се извърна, скривайки ужасяващата гледка, а погледът му пак се впи в Огнения склон. Кошмарната сцена започна да трепка, да се разтваря и избледнява, оставяйки Пендъргаст отново в спалнята му, около него светлините приглушени, а приливът на болката за пореден път в своето начало.

Дълбоко под спалнята на Пендъргаст Констънс стоеше задъхана пред едно от последните дълги помещения в мазето. През рамо беше преметнала черен найлонов плик. От роклята й висяха нишки паяжина.

Беше стигнала до края на кабинета на доктор Енох. Вече беше 14:30, а тя от часове се опитваше да събере нужните за противоотровата съставки. След като остави найлоновата торбичка на пода, отново погледна в списъка, макар да знаеше много добре какво липсва все още. Хлороформ и масло от хеноподий.

Беше намерила голяма дамаджана с хлороформ, но тя се оказа не добре затворена и с течение на годините той се бе изпарил. Констънс не откри и следа от хеноподий. Хлороформ можеше да се намери с рецепта, но другото щеше да отнеме твърде много време. А и не очакваше, че ще е лесно да убеди доктор Стоун горе в спалнята да напише рецептата. По-големият проблем все пак беше маслото от хеноподий, защото вече не се използваше в изготвянето на билкови лекарства заради токсичността си. Ако не успееше да го открие тук в мазето, щеше да е малшанс. Трябваше да има някъде из запасите, тъй като беше обичайна съставка в свободно продаваните лекарства.

Така и не намери.

Тръгна обратно през помещенията, минавайки под арките. Беше пропуснала няколкото съсипани складови помещения при повърхностното им проучване. Сега щеше да се заеме и с тях. В продължение на месеци тя и Проктър бяха правили основно почистване: изхвърляха купчините строшени стъкла и внимателно разчистваха смачканите предмети и разсипани химикали.

Ами ако бутилките с хеноподий са били сред тях?

Тя спря в помещението, което още не бяха разчистили. Наоколо се търкаляха обърнати лавици, на пода проблясваха и примигваха милиони късчета счупени стъкла сред локви от различни изсъхнали лепкави разноцветни вещества. Въздухът миришеше противно на плесен и отровни изпарения. Обаче не всичко бе потрошено: много бутилки лежаха здрави на пода, някои рафтове все още бяха изправени, а лавиците – натъпкани с разноцветни стъкленици, всеки етикет написан с елегантния почерк на Енох Ленг.