Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Марго се престори на заинтересувана от тази минилекция, макар че вече знаеше и най-малките подробности. Йоргенсен завърши, без да отговори на нейния въпрос.

— Значи само един ботаник е взел образци? – попита тя.

— Точно така.

— И какво е станало с тях?

Когато чу това, старческото лице на Йоргенсен се изкриви в широка усмивка.

— Тук са, естествено.

— Тук? В музейната сбирка?

Кимване.

— Защо не са включени в онлайн каталога?

Йоргенсен махна пренебрежително с ръка.

— Защото са в Хербарийния трезор. За тези образци има отделен каталог.

Марго едва не онемя от своя късмет.

— Аха, а как мога да получа достъп до него?

— Не можете.

— О, но на мен ми трябва служебно!

Лицето на Йоргенсен взе да добива измъчено изражение.

— Скъпо момиче – започна той, – достъп до Хербарийния трезор имат само кураторите на музея, и то с писменото разрешение на самия директор. – В гласа му зазвучаха даскалски нотки. – Тези образци на изчезнали растения са крайно крехки и не биха оцелели, ако с тях работят аматьори без опит.

— Но аз не съм аматьор без опит! Аз съм етнофармаколог и имам причина, много важна причина да изучавам това растение.

Четинестите вежди се стрелнаха нагоре.

— И тя е?

— Аз... в момента проучвам... медицината в деветнайсети век...

— Минутка – прекъсна я Йоргенсен – сега се сещам къде беше споменато вашето име! – Повяхналата ръка пропълзя напред и вдигна листа най-отгоре на купчината. – Наскоро получих паметна бележка относно вашия статут тук в музея.

Марго замълча изненадана.

— Какво?

Йоргенсен хвърли едно око на документа, после й го подаде.

— Вижте сама.

Адресираната до всички служители на Ботаническия отдел паметна бележка беше от Фрисби и много кратка.

Моля да вземете под внимание промяната в статута на външния учен доктор Марго Грийн – етнофармаколог, която работи за института „Пиърсън". Нейното право на достъп до колекциите беше намалено от равнище 1 на равнище 5, считано от: веднага.

Марго знаеше много добре какво означава този къс бюрократична злоба. Достъп на „равнище 5“ на практика означаваше никакъв или почти никакъв достъп.

— Кога я получихте?

— Тази сутрин.

— Защо не казахте по-рано?

— Вече не обръщам твърде много внимание на писмата от музея. Направо е чудо, че изобщо се сетих. На осемдесет и пет паметта ми вече не е онова, което беше някога.

Марго се намести на мястото си, докато се опитваше да овладее раздразнението си. Нямаше никакъв смисъл да се гневи пред Йоргенсен. Най-добре е да бъда откровена, помисли си тя.

— Доктор Йоргенсен, мой приятел е тежко болен. Всъщност той умира.

Думите й бяха посрещнати с бавно кимване.

— Единственото, което може да го спаси, е извлек от това растение - Thismia americana

Йоргенсен се смръщи.

— Скъпо момиче...

Марго преглътна шумно. Цялата тази работа със „скъпо момиче“ започна страшно да й досажда.

— Не може да говорите сериозно. Ако това растение наистина ще спаси неговия живот, мога ли да видя медицинско за доказателство, подписано от неговия лекар'?

— Нека обясня. Моят приятел беше отровен и този извлек ще бъде част от противоотрова. Никой доктор не знае нищо за това.

— На мен ми звучи като шарлатанство.

— Уверявам ви...

— Дори да беше оправдано – прекъсна я той и продължи, – никога не бих позволил унищожаването на образец от изчезнало растение. Последното от своя вид, и то за някакво измислено лечение. Каква ценност представлява някакъв обикновен човешки живот в сравнение с последния съществуващ екземпляр на изчезнало растение?

— Вие... – Марго се вторачи в лицето му, сбръчкано от крайно неодобрение. Тя беше смаяна от чувството, току-що изразено от него: че един научен образец е по-ценен от човешкия живот. Никога нямаше да успее да стигне до този човек. Започна трескаво да мисли. Беше виждала Хербарийния трезор преди години и си спомни, че всъщност беше сейф, в който се влиза като в голям гардероб и който се заключва с електронна ключалка с клавиатура. Заради безопасността цифровите комбинации за подобни брави се сменяха често. Тя гледаше Йоргенсен, който отвръщаше на погледа й с кръстосани на гърдите ръце, докато я чакаше да довърши своето изречение.

Беше казал, че паметта му вече не е толкова силна. Това беше важна подробност. Тя огледа кабинета. Къде би записал цифровата комбинация? В някоя книга? В бюрото? Спомни си филма на Хичкок „Марни“, в който един бизнесмен беше скрил комбинацията за своя сейф в заключено чекмедже в бюрото на своята секретарка. Можеше да е на хиляди места, дори в толкова малък кабинет. А дали да не опита да го подмами да разкрие скривалището?