Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Музеят – каза Марго.

— Разбира се – съгласи се Констънс. – Това е логичното място, където можеш да намериш нужните съставки.

— Обаче те ще бъдат складирани в... в мазето.

— Познаваш музея по-добре от мен – отбеляза Констънс. Когато Марго не отговори, тя продължи. – Растенията са жизненоважни, ако искаме да имаме поне някаква надежда да спасим Пендъргаст.

— Да. Зная, че са важни. – Марго преглътна, след това пъхна таблета обратно в чантата. – Какво ще правим с Д’Агоста? Казахме, че ще поддържаме връзка, но мисля, че е по-добре да не споменаваме тези... планове.

— Той е полицай и не може да ни помогне. Дори може да ни спре.

Марго наведе глава в знак на съгласие.

Констънс й кимна.

— Късмет.

— На теб също. – Марго направи пауза. – Любопитна съм – тази бележка в дневника. Адресирана е до теб. Защо?

Пауза.

— Преди Алойшъс имах друг попечител. Доктор Енох Ленг. Той е написал тази последна бележка в дневника.

Марго не отговори, чакайки продължението. Констънс никога не разказваше доброволно за себе си. Марго не знаеше буквално нищо за нея. Много пъти се беше питала откъде се бе появила така изведнъж и какви бяха истинските й отношения с Пендъргаст. Обаче сега, най-неочаквано, гласът на Констънс доби меки, почти изповедни нотки.

— Доктор Енох беше известен с прословутия си интерес към определен клон на химията. Понякога работех като негова лабораторна асистентка. Помагах му в експериментите.

— Кога е било това? – попита Марго. Беше странно: Констънс изглеждаше на двайсет и няколко, а от години беше повереница на Пендъргаст.

— Много отдавна. Бях още дете.

— О – Марго направи пауза. – И от кой клон на химията се е интересувал този доктор Енох Ленг?

— Киселини. – Констънс се усмихна леко. Далечна, почти носталгична усмивка.

Откакто Марго работеше с нюйоркския Музей за естествена история, Йоргенсен все се „пенсионираше“. Въпреки това както винаги всеки ден заемаше ъгловия офис и сякаш никога не си ходеше вкъщи, ако изобщо имаше дом, и ръмжеше срещу всеки, който посмее да го обезпокои. Марго се спря пред наполовина отворената врата на кабинета му и се поколеба дали да почука. През пролуката виждаше възрастния мъж, който изучаваше с лупа някакви шушулки със семена, приведен над тях. Главата му беше напълно плешива, а гъстите вежди стърчаха като четина.

Почука.

— Доктор Йоргенсен? – осмели се тя.

Главата му се завъртя и към нея се насочиха чифт избелели сини очи. Той не отговори, но в погледа му се четеше раздразнение.

— Извинете, че ви прекъсвам.

Думите й бяха посрещнати с уклончиво ръмжене. След като не последва покана да влезе, Марго прекрачи прага непоканена.

— Аз съм Марго Грийн – обясни тя, подавайки ръка. – Работила съм тук.

Още едно неопределено изръмжаване и една повяхнала ръка срещна нейната. Веждите се извиха нагоре.

— Марго Грийн... А, да. Вие бяхте тук по време на онези ужасни убийства. – Той поклати глава. – Уитълси ми беше приятел – горкият човек.

Марго преглътна и побърза да смени темата.

— Това беше много отдавна, едва го помня – излъга тя. – Питах се...

— Но аз помня – прекъсна я Йоргенсен. – И вас ви помня. Странно, че наскоро чух името ви. Къде ли беше това?

Той се огледа, но когато не откри нищо, отново я погледна.

— Какво стана с онзи висок тип с лизнатото на челото, с когото се движехте тук? Онзи, който обичаше да си слуша гласа?

Марго се поколеба.

— Почина.

Йоргенсен сякаш се замисли над чутото.

— Починал? Бяха черни дни. Толкова много хора умряха. Е, значи сте се преместили на по-добро място?

— Да. – Тя се поколеба. – Тук имах твърде много лоши спомени. Сега работя за една медицинска фондация.

Възрастният мъж прие с кимване чутото. Марго се почувства окуражена.

— Имам нужда от помощ. Трябва ми ботанически съвет.

— Добре.

— Запознат ли сте с микохетерофорите?

— Да.

— Прекрасно. Интересува ме растение, наречено Thismia Americana .

— Изчезнало е.

Марго си пое дълбоко дъх.

— Зная, само че се надявах... чудех се... дали в сбирката на музея няма екземпляр от подобен микохетерофор?

Йоргенсен се облегна на стола си и сплете пръсти. Марго разбра, че й предстои лекция.

- Thismia americana — започна той, сякаш не беше чул последното й изречение – беше много популярно растение в ботаническите среди. Не само е изчезнало, но докато го имаше, беше едно от най-редките познати растения. Само един-единствен ботаник го е виждал и е взел образци от него. Растението изчезнало около 1916 г. заради разрастването на Чикаго. И то безвъзвратно.