Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

— Доктор Грийн, има ли нещо друго?

Ако не измисли бързо нещо, никога няма да влезе в този подземен склад... и Пендъргаст ще умре. Залозите бяха твърде високи.

Тя погледна Йоргенсен право в очите.

— Къде криете комбинацията за сейфа?

Очите му леко трепнаха, после отново се впиха в нея.

— Колко оскърбителен въпрос! Доктор Грийн, вече пропилях достатъчно време с вас. Приятен ден.

Марго стана, за да си тръгне. В този кратък промеждутък очите му се стрелнаха към място зад нея и над главата й. Когато се обърна, тя видя, че там виси малка рамкирана картина.

Изпълни се с надежда, че тя прикрива врата на сейф, в който е комбинацията. Обаче как да накара Йоргенсен да излезе от шибания си кабинет? И дори да открие сейфа, откъде ще намери неговата комбинация? Освен това, дори да успее да намери и тази комбинация, Хербарийният трезор е дълбоко в мазето на музея...

Когато се озова по средата на коридора, Марго спря. Дали да не натисне противопожарната тревога? Но това щеше да предизвика евакуацията на това крило и вероятно ще я забърка в неприятности.

Тя продължи надолу по коридора покрай кабинети и лаборатории. Обедната почивка още не беше свършила и мястото бе сравнително пусто. В една от празните лаборатории видя вътрешен телефон. Влезе и се вторачи в него. Дали да не му се обади, преструвайки се на нечия секретарка и да го повика на съвет? Ала той нямаше вид на човек, който ходи по съвети... нито пък на някой, който би се отзовал добронамерено на неочаквана покана. Освен това вероятно познаваше гласовете на повечето от секретарките.

Трябваше да има начин да го изкара от кабинета. О, а начинът беше да го докара до ярост и да хукне да нахока някого от колегите си.

Марго вдигна слушалката. Вместо да се обади на Йоргенсен, набра номера на Фрисби. Когато секретарката вдигна, тя преправи гласа си и попита:

— Обаждаме се от Ботаническия отдел. Мога ли да говоря с доктор Фрисби? Имаме проблем.

Миг по-късно Фрисби се обади задъхан.

— Ало, какво има?

— Получихме паметната ви бележка за онази доктор Грийн – каза Марго, като се опитваше да говори неясно и тихо.

— Какво за нея? Нали не ви е досаждала там долу?

— Нали познавате доктор Йоргенсен? Той е голям приятел на доктор Грийн. Мисля, че няма да изпълни вашата заповед и планира да й осигури достъп до колекциите. Цяла сутрин ругае вашата паметка. Казвам ви това само защото не искаме неприятности, а вие знаете колко труден може да бъде доктор Йоргенсен...

Фрисби тресна телефона. Марго зачака в празната лаборатория, чиято врата беше леко открехната. След няколко минути чу сумтене и един гневен Йоргенсен профуча с червено лице. Изглеждаше забележително енергичен за годините си. Без съмнение бързаше към кабинета на Фрисби, за да му даде да разбере.

Марго тихо се стрелна по коридора и за свое облекчение откри, че при забързаното си излизане Йоргенсен бе оставил вратата на кабинета широко отворена. Тя се вмъкна, тихо я затвори и вдигна картината от стената. Нищо. Никакъв сейф, само гола стена.

Почувства се съсипана. Защо беше погледнал насам? На стената нямаше нищо друго. Може да е било просто случаен поглед или да не е видяла добре. Готвеше се да върне картината на мястото й, когато забеляза парче хартия, залепено за рамката, на която имаше поредица числа. Всички бяха зачертани с „хикс“ освен последното.

Алойшъс Пендъргаст лежеше в леглото и се опитваше да бъде колкото може по-неподвижен. Всяко движение, дори най-малкото, беше мъчение. Простото вдишване на достатъчно въздух, за да насити с кислород кръвта си, забиваше нажежени до червено болезнени игли в гръдните мускули и нерви. Усещаше едно черно присъствие в долния край на леглото си – сукуба [39] Според средновековните вярвания женски демон, който се съвкупява със спящи мъже. - Б. пр. , готова да се качи върху него и да го удуши. Щом обаче се опиташе да я погледне, тя изчезваше и се появяваше отново веднага щом отместеше поглед.

Опита се да прогони болката с усилие на волята, да се изгуби в обстановката в спалнята, да се съсредоточи върху картината на отсрещната стена, в която често беше търсил утеха – късна работа на Търнър: „Шхуна пред Бийчи Хед“. Понякога с часове съзерцаваше множеството слоеве от светлина и сенки на платното и пенестите гребени на вълните и блъсканите от вятъра платна. Но болката и злокобната смрад на гниещи лилии – задушаваща, болезнено сладникава, подобно на загнояла плът, правеше подобни мисловни бягства невъзможни.