Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Всичките му обичайни способи за борба с емоционални или физически травми му бяха отнети от болестта. А сега действието на влетия морфин беше приключило и нямаше да бъде подновено, преди да мине час. Нямаше нищо друго освен пейзаж с болки, простиращ във всички посоки без край.

Дори в тези крайни проявления на болестта си Пендъргаст знаеше, че заболяването, което го измъчва, има спадове и върхове. Ако успееше да преживее сегашната атака на болката, след време тя щеше да отмине и да му дари временно облекчение. Щеше да може отново да диша, да говори и дори да стане от леглото и да ходи. След това обаче вълната от болка щеше да се върне, както винаги правеше, и всеки път беше по-ужасна и дълга. И той усещаше, че в един момент, и то скоро, болката просто няма да спре и краят му ще настъпи.

А сега от периферията на съзнанието му настъпи кулминацията на болката: пълзяща чернилка по краищата на полезрението му – като спускаща се сянка. Това беше сигнал, че след няколко минути ще изгуби съзнание. В началото приветстваше това облекчение. Но в един жесток и неочакван обрат научи, че всъщност облекчение няма. Защото мракът водеше не в празнота, а в подземен свят от халюцинации на подсъзнателното му аз, който в някои отношения се оказа дори по-страшен от болката.

Мигове по-късно мракът го хвана в лапите си и го измъкна от леглото и сумрачната спалня като подводно течение, което докопва изтощен плувец. Последва кратко, болезнено усещане за пропадане. В този миг мракът се стопи, откривайки сцената така, както завесата се разтваря в театъра.

Стоеше върху издатина от минерализирана лава високо по склона на действащ вулкан. Мръкваше се. От лявата му страна нагънатите склонове на вулкана се спускаха до далечен бряг – толкова далечен, че приличаше на някакъв друг свят, където малки гроздове бели къщи се бяха струпали по периферията на морската пяна, а вечерните им светлини пронизваха мрака. Точно пред него и под краката му се простираше огромна пропаст – великански срез, прокаран право в сърцето на вулкана. Виждаше живата лава да клокочи като кръв. Червена като жар, хвърляше наситеноалени оттенъци в сенките на кратера, без да надхвърля неговата височина. От среза се вдигаше серен облак, а във въздуха се рееха черни късчета пепел, носени от адски вятър. Пендъргаст знаеше много добре къде се намира: стоеше на билото Бастименто на вулкана Стромболи и гледаше надолу към прословутата Sciara del Fuoco — Огнения склон. Вече беше стоял веднъж на същото място преди три години, когато стана свидетел на една от шокиращите драми в своя живот.

Този път мястото изглеждаше различно. Обикновено видът му беше брутален, но сега, в трескавата му халюцинация, беше наистина кошмарно. Небето, което го заобикаляше, не бе пурпурно като на здрачаване, а по-скоро болезнено зелено – цвета на гнили яйца. Разярени оранжево-сини светкавици цепеха небесата. Издути пурпурни облаци се носеха бързо пред трепкащо жълтеникаво слънце. Ужасяващо наситени цветове осветяваха цялата сцена.

Загледан в адското видение, беше смаян да види човек. На не повече от три метра пред него един мъж седеше на шезлонг, поставен върху плавник от стара лава, който стърчеше опасно от гребена над пушещия Огнен склон. Носеше слънчеви очила, сламена шапка, цветна риза и бермуди и отпиваше нещо, което приличаше на лимонада, от висока чаша. Нямаше нужда Пендъргаст да се приближава, за да разпознае профила – орловия нос, добре подстриганата брадичка, рижата коса. Това беше неговият брат Диоген. Диоген, който беше изчезнал точно на това място в ужасяващата сцена, която се бе разиграла между него и Констънс Грийн.

Докато Пендъргаст го гледаше, Диоген отпи бавно голяма глътка от лимонадата. Надничаше към клокочещата ярост на Огнения склон с ведрото изражение на турист, който се любува на Средиземно море от терасата на хотела си в Ница.

— Аве, братко – каза той, без да се обръща към него.

Пендъргаст не отговори.

— Бих попитал за здравето ти, но сегашните обстоятелства премахват необходимостта от тази проява на лицемерие.

Пендъргаст стоеше вторачен в това странно въплъщение: неговия мъртъв брат, излегнат на шезлонг до кратера на действащ вулкан.

— Знаеш ли – продължи Диоген, – намирам иронията - подходящата ирония – на сегашното ти затруднение направо за съкрушителна. След всичко, което преживяхме, след всички мои интриги, краят ти ще настъпи не от моите ръце, а от твоето собствено потомство. От твоя собствен син. Помисли за това, братко! Ще ми се да се бяхме запознали: Олбън и аз щяхме да имаме много общо. Можех да го науча на много неща.