Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Отново настъпи мълчание. Накрая Констънс се изправи.

— Как можеш да ни помогнеш? Сам каза, че онова, което правим, е незаконно.

— Констънс е права – намеси се Марго. – Нали знаеш, че има червена линия, която не трябва да пресичаш. Виж, твоят приятел Пендъргаст умира, а на нас почти не ни е останало време.

Д’Агоста усети, че почва да губи търпение.

— Много добре го зная и затова съм готов да прекрача границата. Вижте, ако не ми позволите да ви помогна, ще ви вкарам и двете в кауша. Още сега. За ваша собствена безопасност.

— Ако направиш това, Пендъргаст със сигурност ще умре – каза Констънс.

Д’Агоста издиша.

— Няма да позволя двете да търчите наоколо и да си играете на ченгета. Барбо или неговите хора през цялото време бяха на крачка пред нас. Как мислите, че ще се чувствам вместо с един – с трима мъртъвци на главата? Защото той като нищо може да опита да ви спре.

— Надявам се, че ще се опита – каза Констънс. – А сега, струва ми се, вече трябва да тръгваме.

— Кълна се, че ще накарам да ви окошарят.

— Не, няма – възрази тихо Констънс.

Д’Агоста скочи на крака.

— Стойте тук и никъде не мърдайте.

Той излезе от кабинета, затвори вратата и отиде при сержант Джоузифъс, който седеше на бюрото в приемната му.

— Сержант? Двете в моя офис – когато излязат оттук, искам да бъдат проследени. Пълно наблюдение, двайсет и четири часа, седем дни в седмицата до следващо нареждане.

Джоузифъс погледна към кабинета. Д’Агоста проследи погледа му. През стъклото на вратата видя как Констънс и Марго разговарят.

— Слушам, сър – каза Джоузифъс. После извади официален формуляр. – Може ли да ми кажете имената им?

Д’Агоста помисли за миг, после махна с ръка.

— Зарежи това, имам друга идея.

— Да, шефе.

Д’Агоста отвори вратата на кабинета, влезе и се вторачи в двете жени.

— Ако планирате да отидете в музея, за да крадете растения, не трябва се притеснявате за охраната, а за хората на Барбо. Разбрахте ли?

Двете кимнаха в отговор.

— А сега си вървете.

Те си тръгнаха, а той остана втренчен във вратата, изпълнен с безсилен гняв. Мамка му, не беше срещал по-невъзможни жени в живота си. Обаче имаше нелош начин да осигури безопасността им или поне да намали вероятността да се забъркат с хората на Барбо. И той беше да извади съдебна заповед за копелето, да го доведат за разпит и да го задържи в управлението, докато двете жени свършат онова, което трябва. За да получи заповедта обаче, трябваше да поработи по доказателствата, които има, да ги събере и предаде на районния прокурор.

Той се настани зад компютъра и започна яростно да пише.

Кабинетите в отдела бяха тихи. Типичното затишие в управлението, когато в късния следобед повечето полицаи са навън и още не са се върнали, за да затворят заподозрени или да си напишат докладите. Минаха минута-две, после в коридора пред кабинета на Д’Агоста се чуха тихи стъпки.

Миг по-късно се появи сержант Слейд. Той идваше от своя кабинет, от който, ако застанеше на точното място, имаше отлична гледка към вратата на Д’Агоста. Мина край вратата и спря пред съседната. Тя водеше към празното помещение, в което Д’Агоста и хората от отдела му държаха излишните документи.

Слейд се огледа небрежно. Наоколо нямаше хора. Натисна дръжката, отвори вратата към празното помещение, влезе и я заключи след себе си. Естествено, лампите бяха загасени и той не ги светна.

Като внимаваше да не вдига шум, отиде до общата стена между помещението и кабинета на Д’Агоста, откъдето продължаваше да се чува неспирното тракане на клавиатурата. Покрай стената бяха подредени купчина кашони, той коленичи и се зае внимателно да ги премества. Постави върховете на пръстите си върху стената и започна да опипва, докато не откри онова, което търсеше: малък микрофон с кабел, включен в цифров диктофон, който се задействаше от глас.

Изправи се, пъхна парче сладък корен в устата си, включи слушалки към диктофона, сложи едната в ухото си и пусна машинката. Послуша известно време, после бавно кимна. Чу безплодните доводи на Д’Агоста, отварянето на вратата и след това разговора между двете жени.

— Къде точно в музея е растението?

— В Хербарийния трезор. Зная къде се намира и имам комбинацията на вратата. А ти?

— Растението, от което имаме нужда, се намира във Водната къща на Бруклинската ботаническа градина. Когато я затворят и мръкне, ще го осигуря. Не можем да чакаме повече.