Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Коридорите бяха повече или по-малко празни и Марго чуваше стъпките на пазачите да кънтят в далечината по мраморните плочи, докато правеха обиколките си. Бяха като предупредителен сигнал, който й помагаше да ги избягва, докато вървеше към мястото, което беше сигурна, че пазачите нямаше никога да проверят – Нишата с коремоногите.

Наистина ли щеше да го направи? Беше ли готова да стигне до края? Тя си вдъхна кураж, като си припомни думите на Констънс: Тези растения са жизненоважни, ако искаме да имаме някаква надежда за спасението на Пендъргаст.

Вмъкна се в нишата и се скри в ъгъла отзад, напълно в сянка. Потръпна, като се сети, че може би това е мястото, където се е крил убиецът на Марсала. Както бе предположила, пазачите минаваха покрай нишата на всеки половин час, без да си правят труда дори да светнат вътре с фенерчетата си. Няма престъпление, което да се случи два пъти на едно и също място, затова се бяха върнали към рутината отпреди него. От време на време минаваше и по някой служител на път към изхода, но щом наближи девет часът, музеят сякаш опустя напълно. Без съмнение, някои от куратори— те още се трудеха в лабораториите и кабинетите си, но вероятността да се сблъска с някого от тях беше малка.

Мисълта какво се готви да направи и къде се готви да отиде, накара сърцето й да заблъска в гърдите. Готвеше се да се спусне на място, което я плашеше повече от всичко на света. Караше я да се буди посред нощ, окъпана в студена пот, и бе причината никога да не влиза в музея без блистер диазепам в чантата си. Помисли си дали да не вземе веднага една таблетка, но реши да не го прави. Трябваше да остане нащрек. Започна да си поема дъх бавно и дълбоко, насилвайки съзнанието си да се съсредоточи върху малките предстоящи действия, а не върху цялата задача. Щеше да кара стъпка по стъпка.

Още една поредица бавни и дълбоки вдишвания. Вече беше време да тръгва.

Измъкна се от нишата веднага след като мина пазачът, който правеше обиколката си, и се промъкна по коридора до най-близкия товарен асансьор, където пъхна магнитната си карта в отвора. Макар пропускът й да беше от ниско равнище, вече имаше имейл от Фрисби да го върне. Получи писмото едва днес следобед и реши, че има поне един ден гратисен период, преди надутият задник да го направи на въпрос.

Асансьорът скърцаше и потракваше по пътя си надолу към онова, което бе известно като Сграда 6, подземен склад – анахронизъм, защото днес всички сгради, съставляващи музея, бяха свързани в едно подобно на лабиринт цяло. Вратата се отвори. Във въздуха висеше познатата миризма на нафталин, мухъл и стари мъртви неща. Миризмата я удари неочаквано и увеличи безпокойството й, защото я подсети за времето, когато я следяха точно из тези коридори.

Това обаче беше отдавна и днес нейните страхове вероятно можеха да бъдат определени като фобии. Там долу вече нямаше нищо, което да я заплашва, като се изключи някой случаен музеен служител, който да й поиска пропуска.

След като си пое още няколко пъти дълбоко въздух за кураж, Марго излезе от асансьора. Отвори вратата към мазето на Сграда 6 и пое по слабо осветените от защитени с мрежи крушки коридори към Ботаническата сбирка.

Дотук добре. Пъхна картата си в четеца до покритата с вдлъбнатини метална врата и откри, че все още работи. Вратата се отвори на добре смазани панти. Помещението зад нея беше тъмно и тя извади мощния диоден челник, който бе натъпкала в чантата си, сложи го на главата си и влезе. Пред нея се простираха тъмни помещения, които изчезваха в мрака. Въздухът беше спарен и миришеше на нафталин.

Тя се спря, сърцето й блъскаше толкова силно в гърдите, че едва успяваше да диша, и се опита да потисне пристъпа на ирационален страх. Въпреки всичко, което си беше повтаряла, миризмата, клаустрофобичният мрак и странните шумове отново предизвикаха паника и задавящ ужас. Остана на място, за да се опита за пореден път с дълбоко вдишване да се успокои и да преодолее ужаса със силата на разумни доводи.

Стъпка по стъпка. Стегна се и направи крачка в мрака, после още една. Сега трябваше да затвори вратата – нямаше да е разумно да я остави отворена. Тя се обърна и я дръпна тихо, прекъсвайки и малкото светлина, която нахлуваше от коридора.

Заключи я отново и се взря напред. Хербарийният трезор се намираше в другия край на помещението. Навсякъде около нея в мрака се извисяваха лавици с консервирани в течност растения – така наречените „мокри сбирки“. Тесни пътеки между тях водеха в две посоки, където всичко изчезваше в мрака.