Линкольн Чайлд - Скръбният лабиринт

Вездесъщият карамел на Слейд. По дяволите, какво е правил тук вътре?

Д’ Агоста си пое няколко пъти дълбоко дъх. Беше само опаковка от бонбон и да, Слейд имаше право да бъде тук и да преглежда тези документи. Не беше сигурен защо, но изведнъж полицейските му инстинкти се активизираха. Отново огледа наоколо, но този път по-внимателно. Кашоните с папки и кантонерките бяха подредени покрай стените. Папките бяха там, където си спомняше, че ги беше оставил. Вярно, че Слейд трябваше да го пита, но може би Англър не искаше Д’Агоста да знае. В края на краищата очевидно не си падаше по Пендъргаст, а Д’Агоста беше известен като приятел на агента.

Когато се наведе да вземе папките за случая Ръд, забеляза бял прах от мазилка по мокета. Мястото беше близо до стената, която разделяше неговия кабинет от празната стая. Д’Агоста се приближи и отмести кашоните. В стената близо до перваза беше пробита малка дупка. Той коленичи, за да я види отблизо, докато пръстът му се плъзгаше по нея. Диаметърът беше около половин милиметър. Пъхна в нея отворен кламер, за да я проучи, и установи, че не стига до края.

Погледът му се върна отново към праха от мазилка. Дупката беше пробита наскоро.

Опаковка от бонбон, наскоро пробит отвор... тези неща не бяха непременно свързани. Обаче тогава си спомни как Слейд беше архивирал на погрешно място информацията от полицията в Олбъни.

Дали наистина беше дошла от бюрото на Англър? А дали Слейд изобщо му я беше показал, преди да я пъхне на погрешно място?

Олбъни . Това беше другото нещо. Слейд не каза ли, че Англър е на гости при роднини в северната част на щата?

Той се затътри обратно към кабинета си и без да си прави труда да светва, въведе паролата си в компютъра и влезе в личните досиета на отдел „Убийства“. Намери досието на Питър Англър и започна да преглежда подробния списък с роднини, който всеки полицай от нюйоркската полиция беше задължен да поддържа. Ето го: адреса на сестра му – Марджъри Англър, улица „Роуън“ № 2007, Колони, Ню Йорк.

Взе телефона си и набра номера на екрана. Трябваше да звънне три пъти, преди някой да вдигне.

— Ало? – каза женски глас.

— Марджъри Англър? Казвам се Винсънт Д’Агоста. Лейтенант от Нюйоркската полиция. Там ли е лейтенант Англър?

— Не, не е при мен.

— Кога говорихте за последен път с него?

— Нека помисля. Преди четири или пет дни.

— Мога ли да попитам за какво разговаряхте?

— Каза, че ще идва насам във връзка с някакво разследване, върху което работи. Каза, че времето го притиска, но се надявал на връщане в Ню Йорк да се отбие при мен да се видим. Обаче така и не дойде. Реших, че както винаги е бил твърде зает.

— Каза ли къде ще ходи?

— Да. В Адирондак. Някакъв проблем ли има?

— Не, доколкото знам. Госпожо Англър, много ми помогнахте. Благодаря.

— Няма за какво... – Д’Агоста прекъсна разговора, преди жената да започне да го разпитва.

Беше започнал да се задъхва. Адирондак. Седалището на „Ред Маунтин Индъстрийс“.

Преди няколко дни Англър е бил на път за Адирондак. Защо не се е върнал обратно в града? Сякаш беше изчезнал. Защо Слейд го беше излъгал за неговото местонахождение? Или просто беше сбъркал? А дупката? Беше точно отвор, който някой би използвал, за да пъхне миниатюрен микрофон!

Слейд ли беше сложил микрофон в стената на кабинета му? Ако е така, значи е подслушвал телефонните му разговори. Без съмнение е чул и разговора му с Марго и Констънс.

Микрофона го нямаше. Сега дупката беше празна. Това означаваше, че подслушвалият вярва, че има цялата нужна информация. Изглеждаше твърде невероятно, за да бъде вярно: Слейд се беше корумпирал. И за кого работеше? Имаше само един отговор: Барбо.

Сега неясните му притеснения, че Барбо може по някакъв начин да заплашва или пресрещне Марго и Констънс, станаха съвсем определени. Барбо вече знаеше онова, което Слейд бе научил, а това означаваше всичко. И най-вече щеше да знае, че Марго и Констънс са на път за музея, за да откраднат образци от растения.

Д’Агоста взе телефона, но се спря и напрегнато се замисли. Положението беше много трудно. Да обвиниш свой колега, че се е корумпирал – трябва да си сигурен, инак лошо ти се пише.

Омърсил ли се е? Корумпиран ли е? Боже, всичко, с което разполагаше, бе опаковка от бонбон и погрешно архивиран документ. Не можеше да се каже, че доказателствата са достатъчни, за да разрушиш кариерата на човека.

Истината беше, че не можеше да повика кавалерията. Щяха да го помислят за луд – срещу Слейд имаше по-малко от онова срещу Барбо, което районният прокурор беше отхвърлил. Нищо не можеше да направи.