Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Не, не! – Марк опита да се измъкне, когато усети острите нокти да се забиват в корема му.

— Пусни го! Не! – Той чуваше неясно как някъде отзад жена му пищи.

Разнесе се неочакван пукот като че ли някой късаше сланина от месо, и ръцете го разтвориха така, сякаш дърпаха завеси. Беше тъмно, фенерчето беше изчезнало и той можеше само да усеща. Онова, което почувства, беше полъх студен въздух в телесната му кухина, който за миг успя да съкруши дори внезапната болка. Стовари се назад с ужасен вик и неописуема болка и още докато падаше, почувства как нещо го изкормва в съпровод на шумно, мокро, бързо джафкане.

Констънс Грийн беше подгизнала до кости, мократа й рокля лепнеше тежко върху тялото, а подгъвът бе изплескан с кал и пясък. Но тя не усещаше студа: бездомното й детство из нюйоркските докове изглежда я беше имунизирало завинаги срещу студа. Вятърът блъскаше блатната трева и папура, който лудо се люшкаше, докато си пробиваше път през него. Ниските й ботуши шляпаха по мочурливата земя, лъчът от фенерчето се стрелкаше насам-натам из мрака и осветяваше стремителните дъждовни капки. Тя се движеше бързо, докато съзнанието й беше гневна, засрамена и унизена празнина.

В първия момент инстинкта й продиктува да се махне. Да се махне, преди да направи нещо толкова насилствено и дълготрайно, че после завинаги да съжалява. Но когато избяга от странноприемницата на юг към дюните и блатната трева, в главата й започна да се заражда един от най-хубавите планове.

Дълбоко в подсъзнанието си знаеше, че онова, което прави, не е просто да предизвика Пендъргаст, то беше ирационално и може би опасно. Но не я беше грижа. Знаеше, че нейният попечител поне сега не е прав, че нещо друго се случва в град Ексмут, нещо тъмно, странно, отвъд логическите съждения и все още неразкрито. Тя знаеше повече от него за документи като ръкописа на Сътър. Знаеше, че често в тях има нещо повече, отколкото се смята. Obscura Peregrinatione ad Littus („Черното поклонничество до Южния бряг“): тук имаше тайна, която още не бе открита, и отговорът на тази тайна се криеше на юг, в руините на Олдъм сигурна беше в това. Какъв бе този отговор, не се наемаше да гадае. Но щеше да докаже на Пендъргаст, че е права. Щеше да го докаже и после щеше да се затвори в помещенията под замъка на „Ривърсайд Драйв“, известни само на нея, докато не изпита желание отново да види слънцето.

Излезе по-нависоко и блатната трева отстъпи място на дъбови храсталаци и изкривени шотландски борове. Беше минала край рифа Главотрошачите, прекосила кална плитчина и един канал – в момента беше отлив и стигна до остров Кроу в далечния ъгъл на резервата. Океанът се простираше на изток, откъм лявата й страна, отвъд дългия, тесен и подобен на бариера остров. Тя спря, за да се ослуша, но вятърът беше толкова шумен, че не можа да чуе прибоя. Единственото, което се виждаше във фучащия мрак, беше слабото премигване на Ексмутския морски фар зад нея. Лъчът светлина преминаваше на всеки девет секунди. Тази светлина й служеше за ориентир по пътя към Олдъм.

Недораслите дървета започнаха да оредяват и се показаха дюните, закотвени на място от острицови и житни треви. Сега най-накрая успя да чуе бученето на невидимия океан или по-скоро да го почувства под краката си – потреперването на земята под ударите на големите атлантически прибойни вълни, които блъскаха брега. Констънс тръгна косо през острова, като преди това отново уточни къде се намира с помощта на фара. До изоставения град не можеше да има повече километър и половина два. Скоро щеше да бъде там.

Силният северозападен вятър не можеше да уплаши Бъд Олсен. – Напротив – той го харесваше. Изпълваше го с енергия. Освен това не тормозеше Обри, неговия голдън ретривър. След като преди десет години се отказа от рибарството и се пенсионира, се беше преместил в града и сега живееше в малка къща в края на главната улица, откъдето можеше да стигне пеша до всяко място и особено до своя клуб, в които се събираха във вторник, за да обядват заедно, и до библиотеката, откъдето енергично заемаше. Най-много му харесваха историите за морски приключения на Патрик О’Брайън, Джон Мейзфийлд и Сесил С. Форестър.

В девет часа, точно когато вятърът разтърсваше касите на прозорците. Обри започна да скимти пред вратата и да маха опашка. Олсен остави настрана книгата и стана с ръмжане от креслото. Изгаси керосиновия фенер и тръгна към вратата.

— Искаш да излезеш, а, момчето ми?