Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Картата на Олдъм, която беше проучила в Историческото дружество, показваше, че единствената градска църква се е издигала в далечния край, където улицата се разделяше, така че да бъде видима от целия град, каквато беше традиционната новоанглийска подредба. И наистина, докато напредваше по отдавна изоставената улица, в далечния и край откри по-дълбоки основи в по-добро състояние от останалите руини изсечени на ръка и подредени един върху друг гранитни блокове. Каменно стълбище водеше надолу към останките от мазето.

Констънс се изправи в горния край на стълбището и погледна надолу. Не се виждаше нищо, освен пясък и отломки. Какво беше очаквала да намери тук? Изведнъж безполезността на нейния план я порази. Въпреки отдалечеността и опустошението тези руини без съмнение бяха преровени от скитници и други търсачи на ценности през многото десетилетия, откакто Олдъм бе изоставен. Какво въобще би могла да намери, особено след като не знае със сигурност какво търси?

Почувства друг пристъп на унижение, раздразнение и гняв. Макар разумът и да я съветваше да не го прави, тя се спусна по гранитните стълби в отвореното мазе. Тук под защитата на дупката в земята вятърът спря. Констънс освети с фенерчето наоколо. Мазето беше с размери девет на дванайсет метра, с централен каменен градеж, който подпираше останките на две огнища на първия етаж. Те още се виждаха, иззидани от камък и измазани, сега се разпадаха, а над тях се извисяваше отчасти запазен комин, който приличаше на куха угарка. Дървената част на черквата в по-голямата си част беше унищожена. Само тук-там лежаха тежки, проядени от дървояди греди, меки като гъба. В ъглите, както и около задната част на централния комин, бяха натрупани дъбови листа. Северната част на стената беше покрита с гъсти храсталаци, а върху тях лежеше голям мръсен брезент – приличаше на старо корабно платно – и гниеше.

Констънс завърши обиколката на мазето. Ако в този град беше скрита някаква тъмна тайна, вероятно щеше да е тук, в черквата. Но каква тайна? Констънс бръсна тук-там листата настрана, но откри само парчета счупено стъкло, ръждясали пирони, глинени чирепи. Вятърът се усили и тя се премести на завет под една от стените. Корабното платно, което бе забелязала, беше проснато върху изсъхналите бурени. Констънс хвана единия му край и го дръпна назад. Понесе се отвратителна миризма като от умряло животно и тя инстинктивно пусна платното да падне. Поколеба се, после го хвана отново и го издърпа встрани от стената. Вонята се понесе отново. Светна с фенера и видя, че платното беше покривало малка квадратна плоча метър и двайсет на метър и двайсет в камъните на задната стена. Капакът сякаш затваряше някаква ниша. Смрадта беше ужасна, но не се виждаше никакво умряло животно – всъщност миризмата сякаш идваше иззад плочата.

Тя коленичи и докато дишаше през устата, огледа внимателно капака. Беше ръждясал, но не толкова, колкото би следвало да е. Приличаше на вход към мазе за зимнина. Капакът имаше панти, те бяха смазани и цялата конструкция изглеждаше подозрително действаща.

Сърцето и заби по-бързо. Нещо се криеше зад този капак, сигурна беше в това!

Освети с фенерчето наоколо, после провери дали камата още е пъхната между гънките на роклята й. След това тихо и внимателно вдигна железния капак, който се движеше с лекота, и пред нея не се откри мазе за зимнина, а нисък тунел и спускащо се надолу каменно стълбище. Отдолу лъхна ужасна миризма: на изпражнения, урина и гниеща плът. Приведена, Констънс се вмъкна в отвора и започна да слиза в мрака по стъпалата.

Долу спря и се ослуша. Бушуващата горе буря сега беше до голяма степен приглушена и Констънс чу слаб, прекъсващ звук: звук, който наподобяваше детски плач.

Гавин седеше в задната стая на полицейския участък мрачно вторачен в шахматната дъска.

Началникът отново печелеше и да го бие на шах човек, който интелектуално беше много по-долу от него, ужасно го огорчаваше. Как успяваше да го направи? Вероятно беше прочел някоя книга и научил няколко евтини номера като онези типове, които играеха за пари скоростен шах в Бостънския обществен парк.

Най-накрая изигра хода си.

— Царица – обяви началникът, а дебелите му пръсти преместиха една пешка напред в последния ред.

Със зле прикривано раздразнение Гавин премести още една фигура. Сигурно щеше да изгуби и нея.

Онова, което влошаваше нещата, беше, че началникът, в най-добрия случай нетърпим, се бе надул като жаба след триумфа онзи следобед, когато, меко казано, си приписа цялата заслуга за разкриването на престъплението. Въпреки че Пендъргаст и Констънс Грийн бяха свършили цялата работа. Гавин така и не разбра защо Пендъргаст стоеше настрана по време на пресконференцията и остави началника да монополизира светлината на прожекторите. Е, поне случаят свърши, утеши се той. Не можеше да изтрие от паметта си двата трупа, върху които бяха скверно изрязани Тайбанеските символи. Беше голямо облекчение да научи, че това е дело на онези тъпанари, братята Дънуди, за да отклонят подозренията от своите криминални простотии. Тези символи бяха просто зелен хайвер. Не бяха набъркани нито вещици, нито магьосничество. Дори беше смешно човек да си го помисли.