Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Твой ред е – подкани го Мърдок.

Началникът беше преместил царя си в непревземаема позиция и Гавин видя, че ще изгуби още две пешки, а с тях и играта. Нищо не можеше да направи. Премести пешката, а Мърдок повали фигурата му с излишна сила. Проклет глупак!

— Предавам се – бързо каза Гавин.

— Хайде сега, не се отказвай толкова рано – едва не проплака Мърдок. – Още можеш да спечелиш.

Докато Гавин клатеше глава, чу неочакван трясък в приемната входната врата се беше отворила докрай. После се чу задавен вик – за помощ.

Гавин и началникът скочиха на крака, дъската и фигурите се разлетяха наоколо. На прага стоеше Роуз Буфъм – Гавин веднага я позна – подгизнала до кости, мокрите дрехи очертаващи едрата й фигура, дългата сива коса полепнала по главата. Очите й бяха широко ококорени от ужас.

— Боже, помогни! – изпищя сподавено тя. – Помогнете ми! – И залитна към Гавин.

— Какво има? – Гавин я подхвана от едната страна, а началникът от другата. Жената трепереше силно. – Ранена ли сте?

— Мили боже, мили боже! – изплака тя.

Помогнаха й да седне на един от столовете. Гавин се втурна да й донесе чаша кафе.

— Обади се на деветстотин и единайсет и извикай линейка – нареди началникът. – Има кръв.

Буфъм се стовари на стола, олюлявайки се, а очите й се въртяха в орбитите. Гавин остави чашата с кафето и откачи радиостанцията си. Бързо се свърза с диспечера в Нюбърипорт и повика 911. През това време началникът бършеше лицето на Буфъм с хартиена кърпичка, попивайки тук-там влагата.

— Къде сте ранена?

Жената изпъшка.

— Кръвта не е моя.

— Чудесно – кимна началникът. – Пийнете глътка кафе и ни разкажете какво става.

Буфъм не обърна внимание на кафето и отново изстена.

— Чудовището!

— Чудовището? – повтори началникът с недоверие.

— Няма да спре с убийствата. – После нещо и хрумна и тя извика: – О, божичко, заключете вратата!

— Не заключваме вратата на участъка – отговори началникът.

— Тогава да се скрием в някоя килия. То идва.

— Кой идва?

— Демон от ада, който разкъсва хората на парчета.

Гавин, който слушаше този разговор, почувства как изведнъж студени тръпки пропълзяха по гърба му. Чудовището! Не, това е невъзможно.

— Разкъсва хората на парчета и… – След тези думи жената се сгъна на две и с гъргорене повърна вечерята си на пода. Началникът отскочи назад с отвратено изражение.

— Роуз, повикали сме линейка. Ти само се дръж! – После погледна към Гавин. – Какво да нравим?

Гавин се вторачи в него. Нямаше съмнения в искреността на жената. Роуз Буфъм имаше въображение колкото дъска на ограда. Не беше от хората, на които им се привиждат разни неща. Началникът също го знаеше. Неверието бързо изчезваше от лицето му.

— Ще си сложим кобурите и ще излезем да видим какво става отговори Гавин.

— Не ме оставяйте! – изпищя Роуз.

— Да излезем навън? – повтори несигурно началникът. – Ние двамата?

— Налага се да разберем какво става. – Гавин трябваше да види. Това не можеше да е истина…

— Тогава ме сложете в килия! – изпищя Роуз. И заключете вратата!

— Ако това ще те успокои… – началникът я съпроводи до съседната килия, заключи я вътре и й подаде ключовете. После се обърна. – Добре, хайде да видим какво става.

Гавин взе своя „Глок“ и си сложи колана с кобура.

— Провери фенерчето – нареди началникът.

Гавин провери голямото фенерче, което висеше на колана му. Последва началника навън в мрака и погледна надолу по главната улица. В сумрачната светлина, която идваше от къщите, видя две неясни форми, проснати на улицата.

Трупове. Значи беше вярно. Почувства, че му се завива свят, и от това му се догади. В този момент чу сред рева на бурята слаб писък, който идваше от по-надолу по улицата. Внезапно блесна прозорец, пердето пламна, стъклата се пръснаха. Виковете, които идваха от вътре, изведнъж се усилиха, но бяха рязко прекъснати от шумно гъргорене.

— О, Исусе Христе! – възкликна началникът, който гледаше натам.

В този момент от горящата къща изскочи фигура, която се очерта на фона на пламъците: високо, бледо, жилаво същество с масивна, надвиснала горна челюст и… опашка!

Уолт Одърли, собственик на странноприемницата „Капитан Хъл“, седеше в бара и слушаше как Бенджамин Франклин Бойл забавлява постоянното присъствие – за пореден път – с разказа си как е намерил трупа на историка. Обикновено мълчаливият Бойл беше в приповдигнато настроение, въртеше театрално очи, размахваше халбата с бира с една дума разиграваше хубаво представление. Беше изпил повече от обичайната си халба, забравил скъперническите си навици заради днешния специален ден. Подобно на много моряци. Бойл бе завършен разказвач и тълпата сякаш не можеше да му се насити. Токът беше спрял преди час, което по някакъв странен начин само усили празничното настроение. Изнесоха свещи и ги подредиха на барплота, клиентите пиеха и празнуваха странния край на криминалната загадка. Докато питиетата и разговорите се лееха, се усещаше всеобщото облекчение, че Ексмут отново е станал нормален. Разбира се, хората бяха шокирани от деянията на Дънуди, макар да имаше и малцина, които твърдяха: „Никога не съм имал доверие на това семейство“. Лично Одърли не беше имал проблеми със своя барман Джо Дънуди, разбира се, като изключим кражбите на храна. Дори изпитваше известно съжаление към него.