Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Началник Мърдок напъха едрото си тяло в патрулката и я изкара от гаража на участъка с примигващи светлини и виеща сирена. Из главата му се въртеше смътната мисъл, че за хората, които се крият в къщите си, ще е утеха да видят и патрулката в действие.

Чувстваше се напълно объркан от онова, което беше видял. Роуз Буфъм говореше за демон, чудовище – това, разбира се, бяха глупости. Сигурно беше някой като Джак Изкормвача, луд убиец, дошъл в Ексмут и изпаднал в буйство. Подобни неща се случват на най-невероятни места. Беше просто случаен ужас.

Но тези прострени, разкъсани трупове…

В този миг изпита леден, парализиращ страх, толкова силен, че ахна на глас. Шест месеца до пенсионирането му и сега това… като капак след убийствата на Дънуди?

Мамка му! Ще спре на моста, ще заключи патрулката и ще чака идването на спецчастите и подкрепленията от Лоурънс. По това време през нощта и при тази буря едва ли щеше да има движение по пътя. Щяха да дойдат за нула време.

Ами ако имаше паднали дървета? Ами ако пътищата бяха задръстени? Ами ако ги забави спирането на тока?

Страхът стискаше стомаха му като ледена ръка. Той си вдъхна кураж, казвайки си, че само трябва да изчака идването на спецчастите, които ще поемат работата. Те ще го изтикат настрана, ще го освободят от цялата отговорност и нуждата да взима решения. Каквото и да се случи тогава, ще бъде за тяхна сметка.

Пред него се показа мостът „Метакомет“, а редицата натриеви лампи, която обикновено го осветяваше, сега беше тъмна. Той навлезе бавно в моста, дъждът се лееше по предното стъкло, а чистачките плискаха водата наляво-надясно. Стигна до средата, спря, премести лоста на скоростите в положение „паркиране“, но остави двигателя да работи. Накрая провери дали вратите са заключени. След като се успокои, че е в безопасност, взе микрофона и се свърза с полицейската диспечерка в Лоурънс. Тя го увери, че значителни сили са на път заедно с цялата екипировка за 10-33, с която в Лоурънс се бяха сдобили след 11.IX – защитени от мини бронетранспортьори, бронирани камиони за спецчастите, тежки оръжия, зашеметяващи гранати, сълзотворен газ и две тежки 50-калиброви картечници M2 „Браунинг“. Конвоят щял да приетите в Ексмут след по-малко от десет минути.

Дотогава, каза си Мърдок, не мога нищо да направя. В този момент обаче му хрумна дали не е било грешка да изпрати Гавин сам да обикаля града. Щеше да изглежда много зле, ако заместникът му бъде убит, а през това време той е седял тук и не е правил нищо. Не, на Гавин нямаше да му се случи нищо. Убиецът се беше махнал. Разбира се, че се е махнал.

Майчице Божия, чакаше с нетърпение своето пенсиониране, пенсията, дивана и комплекта от шест студени бири за мача по телевизията.

Колкото повече мислеше обаче, толкова по-ясно му ставаше, че независимо дали Гавин бъде убит или не, пак ще изглежда зле – той, седнал тук в заключената патрулка, далеч от града, който беше нает да защитава. Да, хората, които първи ще се отзоват, със сигурност ще забележат отсъствието му…

Изведнъж му хрумна нещо. Можеше да се върне в града, като мине по шосето между дюните в посока океана, за да избегне хаоса в центъра. Имаше разклон извън града близо до фара, където можеше да чака. Ако загаси фаровете, никой нямаше да разбере. А щом чуе сирените и види светлините на прииждащата помощ, щеше бързо да се върне в града, все едно през цялото време е бил там, на място.

Ледената ръка на страха, която стискаше стомаха му, се поотпусна. Страхливец? Не, просто се грижеше за най-важното. В края на краищата почти беше отслужил своите двайсет години… А и трябваше да пази онзи диван и пакета от шест студени бири!

Включи на първа и с тройна маневра обърна. Излезе от моста, зави вдясно от главната улица и пое по обиколния път към дюните. Вляво виждаше слабите отблясъци на горящата къща. После видя и светлината на морския фар, която премигваше сред бурята. Мина край фара и стигна до разклона, обърна патрулката, готов да поеме веднага обратно към града, изгаси фаровете, но остави двигателя да работи. Погледна часовника си. Пет минути до идването на конвоя. Още пет минути и мъките му щяха да свършат…

Изненадващ удар разклати колата. Той изкрещя и диво се вторачи в мрака навън.

Нещо беше блъснало задната врата откъм страната на шофьора – може би някой откъснат от вятъра клон бе ударил стъклото. Докато опипом се опитваше да светне прожектора, още един силен удар разтърси патрулката, а стъклото на вратата се покри с паяжина от ситни пукнатини.