Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Брадли Гавин стоеше под арката с блъскащо в гърдите му сърце. Беше дълбоко шокиран и изненадан да намери Констънс Грийн тук – мястото, където най-малко беше очаквал. Носеше тежка, дълга, старомодна рокля. Косата й беше мокра, а роклята – подгизнала. Той положи голямо усилие да потисне удивлението си, да си събере мислите и да излъчва спокойствие и увереност, че владее положението. Докато шокът му се разсейваше, започна да изпитва нарастващо чувство, че… какво? Че съдбата има пръст в случилото се. Усещането, че вселената му е дала тази възможност и сега той трябва да се възползва от нея.

Той направи крачка напред.

— Госпожице Грийн, Констънс, какво правите тук?

— Бих могла да ви попитам същото – отговори тя с нисък глас. – Какво е това място? И кои са тези жени?

В едната си ръка държеше фенерчето, а в другата страшна на вид кама. Беше впечатлен, дори може да се каже вдъхновен от нейното хладнокръвие.

— Добър въпрос – Гавин протегна ръка, – но това не е най-приятното място за дълги обяснения. Може ли да ви покажа нещо?

Той и предложи ръката си, но тя не я пое. Без да се смути, Гавин се обърна и – закрачи обратно към централния коридор, насочвайки се към стената в края, която го – запушваше. С трепет в гърдите усещаше, че Констънс наистина го следва. Той спря пред стената в задния край, натисна три стърчащи навън тухли, плъзна тайната врата да се отвори широко и я застопори да не се затваря. Със запалка в ръка, бързо обиколи помещението, като палеше свещите във всеки от канделабрите, които стояха в четирите ъгли.

След това се обърна с усмивка, за да застане с лице към Констънс.

Тя не побягна. Не изпадна в истерия, нито получи гневен припадък. Просто стоеше и гледаше.

Макар да беше идвал тук стотици пъти, знаеше, че гледката е впечатляваща. В центъра се издигаше олтарът – древен къс гранит, датиращ от XI век. Около него висеше тънка завеса, която го скриваше. Този изработен във Франция олтар беше пренесен в Англия и оттам по море докаран тайно тук и сменил много места, преди да попадне в Олдъм. Страните му бяха покрити с римски гравюри на дявола, полирани от хилядагодишна употреба. От едната страна стоеше фантастично гравирана маса, наполовина по-къса от олтара. На плота бяха подредени голяма сребърна чаша, сложена върху ленена кърпа, а до нея скалпел, скарификатор и други инструменти за пускане на кръв.

Трепкащите пламъци на свещите осветяваха покритите със стенописи сводове на петоъгълното помещение. Те също изобразяваха дяволи, гаргойли [42] Каменни водоливници с изображение на демони. – Б.пр. и уробороси [43] Древен символ змия, захапала опашката си. – Б.пр. , безопашати макаци, мъже и жени, лудуващи в нещо като рай на греховете: сцена като у Йеронимус Бош. Стените бяха покрити с дебели гоблени, украсени с изображения на цветя, горски пейзажи и еднорози. Те също бяха от римско време. Колоните, които подпираха сводестия таван, бяха покрити с алхимически символи. На тавана бяха закачени десетки фини конструкции, направени от издялани кости, свързани заедно, които напомняха животни, птици и зверове. Дори в спокойния въздух те все пак успяваха безкрайно да се въртят и люшкат, все едно бяха живи и развълнувани, хвърляйки ъгловати сенки на непряката светлина от свещите. Древни пейки, лъскави от употреба, стояха на стегнати редици, подредени покрай петоъгълните стени на помещението. Подът беше дебело покрит с персийски килими, някои на по триста години.

Гавин наблюдаваше внимателно Констънс. Както се беше надявал, тя спокойно попиваше всичко с тези дълбоки виолетови очи, без истерия или смущение. Почувства прилив на увереност, че случващото се тук е донякъде предопределено. Наистина беше забележителна жена.

Той се усмихна.

— Добре дошли.

— Добре дошла за какво?

— Преди да навляза в подробности, мога ли да попитам как попаднахте тук?

Тя не отговори.

— Нека предположа: тук сте, защото сте разбрала, че изоставената вещерска колония не е изчезнала, а се е преместила на това място. И сте дошла да проверите. Прав ли съм?

Тя не реагира. Боже, колко трудно беше да прочете нещо по лицето й или в тези странно спокойни, но горещи очи.

— И така стигнахте до всичко това. – Той разтвори ръце. – Сигурно е много объркващо.

Тя пак не каза нищо.

— Как да започна? – Той се изсмя нервно. Това момиче го караше да се чувства отново като юноша.

— Не зная как точно го направихте, но идването ви тук е… знак.