Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Вижте, защо да му мислим? Вие ще се присъедините към нас. Знам го.

— Ще се присъединя към вас?

Той усети у него да трепва загриженост, дори паника. Зачуди се какво да каже, как да доведе докрай неизбежното.

— Защо да не се присъедините към нас? Вие сте съвършена. Вие сте всичко, което търсим. Не се съмнявам, че ще бъдете страхотен водач.

— А ако не бъда?

— Констънс, моля ви, обмислете внимателно моето предложение, защото това е вашата първа, единствена и последна възможност. Зная, че носите в кръвта си този див копнеж за свобода. Заедно ще освободим този копнеж и това ще бъде прекрасно.

— Прекрасно?

Думата, натежала от сарказъм, увисна във въздуха. Гавин започна да усеща съкрушително разочарование, смесено с гняв. Може би тя щеше да каже „не“, смазвайки всичките му надежди, въпреки онова, което сподели с нея, въпреки многото знаци за тяхната съвместимост, които беше видял. Той сложи ръка върху ръкохватката на пистолета. Не можеше да й позволи да излезе оттук. Това щеше да бъде краят на всичко.

— Констънс, помислете си много внимателно.

Сега видя, че нейният очевиден интерес не беше приемане. Спокойствието й не беше знак на примирение, а въпросите й само бяха измъкнали от него информация, която би могла да се използва срещу тях.

— О, Констънс. О, Констънс, моля, не правете това.

Мълчание. Тъй да бъде. Гавин знаеше, че тази жена може да бъде непоколебим приятел, но и непримирим враг. Почувства се излъган. Едно от нещата, които научи като малък, беше, че трябва да нанесеш удара първи. И да го направиш рано, още преди твоят противник да е осъзнал, че се очертава бой.

Затова нанесе първия удар. Хвърли се напред, изби камата от ръката й, изви я назад около врата й и опря пистолета в ухото й. Избута я до най-близката стена, притисна я в нея и й сложи белезници.

Свърши всичко това за миг. Напълно я беше изненадал. Пусна я и отстъпи назад с насочен пистолет.

— Няма нужда да е по този начин – каза той.

Тя му отвърна с втренчен поглед и той беше искрено изненадан от онова, което видя в очите й.

— Съжалявам, че се наложи да направя това, но сега наистина трябва да чуя вашето решение.

Мълчание. Констънс продължаваше да го пронизва със зли очи.

Той помаха с пистолета.

— Това е моментът на истината.

Вместо отговор тя коленичи и със заключените в белезници ръце вдигна камата, която бе избил от ръката й. Чу се остър звън, когато извади острието от капията.

Изненадан, за всеки случаи Гавин направи няколко крачки назад, питайки се дали тя знае как да я хвърли. После обаче се сети, че китките й все още са в белезници, освен това боравеше несръчно с оръжието.

— Какво точно мислите да правите с камата? – попита той.

Тя вдигна ръце и опря върха на острието в собственото си гърло, малко над югуларната вена.

— Ще ви лиша от удоволствието да ме изнасилите и убиете.

Докато говореше, натисна острието срещу кожата. След като тя поддаде малко, то проникна в плътта и от прореза започна да се стича кърваво ручейче.

Гавин беше разтърсен и въпреки случилото се преди малко изпита възхищение. Тя наистина беше забележителна жена. Мили боже, каква чудесна партньорка можеше да излезе от нея. Почувства трепкане в слабините си. Но в същото време осъзна, че тя никога няма да се присъедини към тях. Възбудата му се смеси с ужасното усещане за провал.

Майната му. Беше й предложил възможност, каквато човек получава веднъж в живота, но тя я отхвърли.

Видя я как вкара още малко острието в шията си. Ясно беше, че, това не е блъф – беше готова да се убие, за да не му се подчини. Щеше да се убие. Удивлението му от отказа й да бъдат заедно отстъпи на възбуда от съвсем различен вид.

— Продължавай – подвикна й Гавин, останал без дъх от нетърпение.

Гледаше, докато тя се подготвя психически. Ножът проникна по-дълбоко. Беше омаян – не беше виждат нещо по-еротично в своя живот. Да я гледа как забива ножа в тази нежна бяла шия, да вижда рубинената кръв да се стича по бледата й кожа почувства как тялото му се разтърсва от могъща тръпка.

В този миг погледът й се промени едва забележимо. Тя спря.

— Не спирай – нареди той с дрезгав глас. Кръвта блъскаше нетърпеливо в ушите му. Направи го! Сега го направи!

В този момент острието излезе от разреза. Кръвта продължаваше да тече, но раната беше повърхностна.

У него се надигнаха разочарование и гняв и той вдигна пистолета.

— Бях сигурен, че си смела каза той, – но съм се лъгал.