Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Обри размаха още по-енергично опашка.

— Добре, хайде да излезем да се поразходим. Опипом, защото беше тъмно, си облече мушамата, рибарската шапка, нахлузи чифт гумени ботуши, извали фенерчето от чекмеджето на шкафа в коридора и накрая сложи каишката на Обри. Бутна вратата да се отвори срещу вятъра, слезе по стъпалата на верандата и излезе на улицата. По-голямата част от града беше тъмна заради спирането на тока, но полицейският участък в другия му край се осветяваше с помощта на генератор за извънредни случаи. Вятърът шибаше водата в залива, дъждът плющеше почти хоризонтално. Бъд наведе глава и нахлупи по-дълбоко рибарската си шапка, която за по-сигурно беше привързана под брадичката му.

Зави наляво и пое по главната улица към центъра на града. Докато минаваха край различните къщи, виждаше на оранжев фон меките сенки на хора, които ходеха из стаите със свещи и фенери в ръце, потапяйки града в уютна атмосфера като в старомодна новогодишна картичка. Ето как е било в Ексмут преди сто години, помисли си Бъд, преди появата на електричеството. Не беше чак толкова лошо. Като се замисли човек, електричеството беше донесло само неприятности – ярка светлина, замърсяване, компютри, айпади и цялата тази глупост, която виждаше всеки ден: хората – и то не само деца – да се движат като зомбирани из града, вторачени в малки ярки екрани, вместо да се поздравяват един друг, вместо да се наслаждават на соления въздух и на алените кленове в тяхната есенна красота…

Бленуването му бе прекъснато от ръмжане. Обри бе спрял, вторачен в мрака напред с настръхнала козина.

— Какво има, момчето ми?

Друго ниско ръмжане.

Това беше необичайно. Обри беше най-дружелюбното куче в града и можеше да се окаже опасен за крадци само ако в мрака се спънат в него.

Кучето отстъпи назад, сковано от страх, а ръмжането му премина в скимтене.

— Спокойно, там няма нищо. – Бъд светна с фенерчето, но лъчът му не успя да проникне през плющящия дъжд.

Обри вече трепереше и се свиваше, а скимтенето му се усилваше. Изведнъж Бъд подуши ужасна миризма – воня на лайна и кръв и кучето с вой отскочи назад, а между краката му се образува локвичка урина.

— Какво, по дяволите… – Бъд също взе да отстъпва. – Какво е това? – провикна се той в мрака.

Драскайки с крака от ужас, Обри се дръпна, изтръгна се от ръката му и с подвита опашка хукна надолу по улицата, като влачеше каишката зад себе си.

— Ей, момче! – Бъд можа само да види как кучето потъва в мрака. Луда работа. Чу шум зад гърба си и се обърна, за да види нещо, което в началото му беше трудно да възприеме: кльощава, гола, странно издължена фигура, излизаща от мрака.

— Какво, но дяволите…

Фигурата се хвърли към него и Бъд усети горещия й гъргорещ дъх, вонята на кланица. С приглушен писък от ужас той се обърна и хукна да бяга, когато болка, каквато никога не беше си представял за възможна, разкъса вътрешностите му. Той погледна надолу с изненада и видя гола глава забита в корема му, заливана от червена кръв, и мускулести челюсти, които очевидно го изяждаха до смърт…

Констънс излезе от последната ивица дюни, прекрачи наполовина заровена в пясъка защитна ограда и се озова на брега. Прибойните вълни бяха огромни, високи водни езици с бели гриви се издигаха и стоварваха обратно далеч от брега, после стигаха до сушата като кипяща вода и с грохот се разбиваха за втори път. До това си пътуване до Ексмут Констънс още не беше виждала толкова гневен океан и заради неумението й да плува тази гледка й се струваше обезпокоителна. Не беше трудно да се разбере как един кораб може да бъде разбит на трески за съвсем кратко време от море като това. Лъчът на фенерчето й с труд проникваше на не повече от три метра в мрака.

Погледна назад. Ексмутският фар едва се виждаше, просветвайки с постоянство въпреки спрения ток. Тя си спомни старите карти, които беше разгледала в Историческото дружество. Руините на Олдъм не можеха да бъдат много по на юг. Със сигурност скоро щеше да различи останките от колони, стърчащи от пясъка, тъй като брегът завиваше в широкото устие, което образуваше края на остров Крау и някогашното олдъмско пристанище. След още няколко минути стигна до гранитен вълнолом, изграден от огромни блокове, които някога са защитавали входа на пристанището.

Тя прехвърли вълнолома и пое навътре в сушата. Районът на дюните отстъпи мястото си на твърда земя, покрита с борови храсталаци и закърнели дъбове. Виждаха се останки от основи на къщи: зидани каменни мазета, пълни с дъбови листа и купчини навят пясък. Не беше трудно да се различи къде е минавала единствената улица през града – от двете й страни имаше дупки от мазета, струпани развалини или изгнили дървени греди.