Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Вместо отговор тежко тяло се стовари върху вратата и я разтърси цялата. Керъл изпищя и отскочи назад.

— Керъл, донеси ми бейзболната бухалка!

Тя изчезна в мрака на кухнята и миг по-късно се върна с брезовата „Луивил Слъгър“, която държаха в шкафа с метлите.

Тялото отново се стовари върху вратата, този път по-силно. Дървото около касата се напука.

— Кучи сине, влезеш ли тук, ще те убия! – изрева Лейк. Беше тъмно и той не виждаше почти нищо. – Керъл, светни тук с фенерчето.

Стоеше стиснал бухалката, а тя се бе изправила зад гърба му, стискайки фенерчето с треперещи ръце.

Поредно силно блъскане по вратата изкара още пукнатини по дървото. Челната плочка на бравата изтрака и се откачи.

— Престани! – изкрещя Лейк. – Имам пистолет и ще те застрелям! Кълна се в Бог, че ще го направя. – Прииска му се наистина да има оръжие.

Последен удар и вратата се отвори широко, а наоколо се разлетяха трески.

Някаква фигура се втурна вътре и Лейк замахна силно с бухалката, но тя прескочи останките от разбитата врата, движейки се толкова бързо, че той успя да нанесе само един плъзнал се по рамото й удар, докато профучаваше край него и изпълни ноздрите му с неочаквана съкрушителна смрад. Лейк се обърна и отново замахна с бухалката точно в мига, в който Керъл нададе смразяващ кръвта писък, фенерчето падна на пода и помещението потъна в мрак. В същото време се чу мокър звук, все едно се пръска водно легло. В сумрака Лейк видя фигурата да пада на колене и да се навежда над Керъл, която лежеше просната върху персийския килим. Чу мокрия шум от дъвчене. С рев се хвърли напред и замахна с бухалката към фигурата, но тя се завъртя нагоре, две неумолими ръце се стрелнаха да хванат бухалката. Изтръгнаха я от ръцете му с ужасяваща сила. После той почувства гигантски разкъсващ тласък в корема, чу как нещо мокро и тежко пада на земята, преди той самият да падне назад в бездънен кладенец от болка и ужас.

— Казах ти, че свещите са свършили! – почти изкрещя Марк Лили, за да надвика трясъка на откачилия се капак на прозорец, докато отваряше и затваряше шумно чекмеджетата. – Преди две седмици при последното спиране на тока ти казах, че имаме нужда от свещи.

— Вероятно си си останал само с желанието – отговори Сара. – А какво ще кажеш за капаците, които от една година ти казвам да оправиш?

Сякаш за да подкрепи атаката й, капакът изтрака отново. Той извади фенерче от чекмеджето и започна да ругае.

— Какво му е? – попита Сара.

Марк го светна и насочи лъча към лицето и.

Фенерчето не може да освети стаята.

— Престани да ми светиш в очите.

— Просто ти показвам. Това май е петдесетото спиране на тока тази година. Човек би си помислил: кой, ако не ти, може да има цял склад със свещи?

— Никой не ти пречи да купиш свещи, когато си в града, а ти си всеки ден там.

— Смятах, че ти ще се погрижиш за това. Нали съществува нещо, което наричаме разделение на труда.

— Никога не е ставало дума, че свещите са свършили.

— Казах ти, но си забравила. – Той се хвърли възмутен на дивана. Ето това беше скапаният им живот – караха се всеки божи ден за някакви глупости. Запита се какво ли беше видял в тази жена? Нямаха деца. Можеха още сега да сложат край. Обаче имаше усложнения, финансови обвързаности…

Силен порив на вятъра блъсна капака отново и прозорците изтракаха в касите си. Капакът отново се блъсна, този път сякаш по-силно, и се чу дрънчене на счупено стъкло. Вятърът нахлу с вой, последван от дъжда, който носеше със себе си, и събори снимката в рамка, която стоеше на перваза.

— Ето! – изкряка Сара победоносно. – Видя ли какво стана?

Последва още един пристъп на вятъра, дъждовни капки се посипаха по масата едновременно с животинския рев, който се чу отвън.

— Какво беше това? – попита Марк.

Сара не отговори, оставайки на място, откъдето се напрягаше да пробие с поглед мрака.

— Чу се съвсем близо до къщата.

— Нечие тъпо псе, което са забравили на дъжда.

— Въобще не прозвуча като куче.

— Разбира се, че с куче. Какво друго би могло да бъде?

Отново се понесе вой, този път от мрака под прозореца.

— Върви да видиш подкани го Сара.

Марк взе фенерчето и отиде във входното фоайе, за да светне с фенерчето през прозорчето на вратата.

— Аааа! – изрева той и падна назад точно в момента, когато вратата се отвори широко с трясък. Вмъкна се черна сянка, сякаш излязла от кошмар, наметната единствено със зловеща воня. Марк диво размаха ръце от неверие и ужас, опитвайки се да прогони звяра, но с ужасяващ зачатъчен рев той го прегърна с кльощави ръце, впивайки пръсти с дълги нокти в корема му.