Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Пендъргаст замръзна на мястото си. Очите му надникнаха в нейните, огънят се отразяваше в тях като бляскави сребристи късчета.

Също толкова бавно и преднамерено тя започна да насочва ръката му под своята рокля.

За миг всичко застина. После той се обърна към нея толкова рязко, че чашата му полетя към пода и се разби на хиляда парчета. Едната му ръка стисна вътрешността на бедрото й, другата се впи в предницата на роклята толкова силно, че можеше да откъсне копчетата. Устните му смазаха нейните… и в този момент той също толкова рязко се отдръпна. Преди тя да успее да схване какво става, вече бе скочил от леглото с едно-единствено гъвкаво движение. След това, напълно необяснимо, започна да събира парчетата от винената чаша и да ги пуска в кошчето за боклук с ръце, които леко потрепваха. Констънс просто го гледаше смаяна и неспособна да мисли.

— Констънс, ужасно съжалявам – чу го да казва. – Мисля, че май ти скъсах роклята.

Тя още не можеше да намери думи.

— Трябва да разбереш. Аз съм мъж, а ти си жена… Привързан съм към теб повече, отколкото към всеки друг… Докато говореше, продължаваше да събира парчетата стъкло.

Тя си върна гласа.

— Престани да се суетиш наоколо.

Той спря, застанал между масата и гаснещия огън. Лицето му бе зачервено.

— Мисля, че странната природа на нашите отношения не допуска да действаме според чувствата, които може…

— Млъкни.

Пендъргаст я послуша. Продължаваше да стой прав и да я гледа.

Констънс стана. Първо изпита объркване, после неловкост и накрая унижение и гняв. Вторачи се в него, а тялото й трепереше.

— Констънс?

С внезапно силно движение с опакото на ръката тя бръсна чашата си от масата, разбивайки я в каменната плоча на камината.

— Събери и това!

После се втурна към вратата и със замах я отвори широко.

— Чакай! – извика подире и Пендъргаст. – Не си тръгвай…

Но тя не чу останалата част от изречението, когато блъсна вратата да се затвори и хукна надолу по стълбите към своята стая.

Пърсивал Лейк се откъсна от прозореца, който гледаше към бушуващия Атлантически океан отвъд острите скални зъбери на високия бряг. Бурята се оказа доста силна. При всяко завъртане лъчът светлина от морския фар запращаше краткотрайно сияние по далечните дюни и водата, осветявайки редиците белогриви прибойни вълни, които неуморно се носеха и стоварваха с гръм върху брега. Токът в къщата беше угаснал, но морският фар имаше свой собствен генератор за извънредни случаи, който му позволяваше да работи, независимо от времето.

Той се обърна и загледа как Керъл пали последната от свещите, които трепкаха върху полицата на камината и масите във всекидневната. В съчетание с топлата жарава в масивното каменно огнище това придаваше на стаята възхитителна атмосфера. Спирането на тока беше нещо обичайно за мястото, където се намираха – в самия край на кабела. На Лейк му беше приятно… стига да не продължава твърде дълго.

Керъл се изправи. През последните няколко дни изглеждаше нервна и напрегната, но сега прекрасното й аз отново се беше върнало.

— Много обичам светлината на свещи отбеляза тя.

Лейк отиде до нея и я прегърна.

— Имам идея. Много специална идея.

— Зная какви са ти „специалните идеи“ – смушка го тя с лакът.

— Не, тази е различна. Ела с мен. Той взе свещник със запалена свещ и я поведе за ръка към вратата на мазето. – Хайде.

Поведе я надолу по тесните стъпала. Долу шумът на бурята бе приглушен, а скърцането на гредите на старата къща по-силно.

— Какво си намислил?

— Ще видиш.

Той пое надолу по коридора в мазето, покрай своето ателие и навлезе в най-старата част. Все още беше опустошена от кражбата, лавиците, на които бяха лежали бутилките, се търкаляха по земята, заобиколени от счупени стъкла и миризмата на вино. Нишата, открита от Пендъргаст, още беше отворена – дупката зееше и вътре си виждаха ръждясалите вериги. И всички тези прекрасни бутилки вино бяха на океанското дъно! Каква мисъл! Лейк мина край празните стелажи и се насочи към касата с „Шато От-Бракиланж“.

— Подръж това. – Подаде й свещника и се наведе да свали капака. Бутилките бяха сгушени в гнездата си. Само едно беше празно – онази, която беше дал на Пендъргаст. Той извади една бутилка и я вдигна нагоре.

— След като отворих кашона, хайде да изпием още една.

— Сигурен ли си? Не струва ли около десет хиляди долара?

— Много, много повече. Но не ставаме по-млади, а за какво е виното, ако не за пиене?