Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Не мислите ли, че Мърдок можеше да спомене името ви поне веднъж? – попита Лейк. – В края на краищата вие, а не той, бяхте сноши в тресавището.

— Мразя общественото внимание – обясни Пендъргаст. – Нека началникът изживее своите пет минути слава – буквално.

— На мен все още ми си струва невероятно, че Дана и Джо са имали брат, който през всички тези години се е криел в тресавищата.

— Братята Дънуди произхождат от проблемно семейство, което е било такова поколения наред. Най-малкият от братята, Дънкан, е роден с психически и емоционални проблеми. Не само, че не е бил обичан, но е бил срам за своите родители. Те пазят неговото раждане в тайна, никога не го изпращат на училище. От онова, което знам, той отвръщал на родителите си със същата неприязън. Веднага щом става достатъчно голям, избягва от къщи. След известно време се връща „у дома“, ако може така да се каже. Живял е в тези тресавища дълги години с неохотната помощ на своите братя… които накрая откриват за какво могат да го използват – да убива.

— Как, за бога, успяхте да разкриете неговата самоличност?

Пендъргаст сви рамене.

— Обикновен процес на отстраняване. Отстраних всеки заподозрян в града, включително вас.

— Мен?

— Не е толкова необичайно да разиграеш престъпление в собствения си дом и после да симулираш интерес към разследването, за да се поставиш сред незаподозрените. Но вашата реакция по време на разходката ни из градината със скулптурите и по-късно при разговора ни в морския фар ме убеди, че наистина нямате нищо общо с кражбата. Между другото, въпреки вашето родословно дърво не сте родом от Ексмут. Само местен би могъл да знае за старите престъпления и така да извърши новото. Докато оглеждах града обаче, всичките ми заподозрени бяха отстранени. Това извади на сцената неизвестен трети някой като Дънкан. Семейство Дънуди наистина успя да привлече вниманието ми. В дните преди смъртта на Дана забелязах малко валмо яркоцветна вълна, подобна на крещящите одежди, които той харесваше, закачено на един храсталак далеч навътре в тресавищата. А когато споменах „Баскервилското куче“ във връзка с липсващата от кухнята в ресторанта храна, реакцията му го издаде. Разбира се, убийството му беше временен неуспех. Но след това забелязах напрегнатото държане на брат му Джо, макар да имаше желязно алиби и въобще да не го смятах способен на братоубийство. Фамилията Дънуди има дълбоки корени в града, а през деветнайсети век са били много повече. Но онова, което привлече вниманието ми, беше редовното отмъкване на храна от ресторантската кухня. Затова снощи на бара заложих капан на Джо… и той влезе в него.

— Подивял брат. Вероятно той е причина за местните легенди за Сивия косач. – Лейк поклати глава. – Е, какво мога да кажа, освен че когато дойдох да говоря с вас за кражбата на виното ми, през ум не ми е минавало, че ще доведе до всичко това. – Той му подаде пазарския плик. – Между другото, ето я бутилката „Шато От-Бракиланж“. Спомням си, че поискахте сам да си я изберете от кашона и все още може да го направите, но ми се стори, че тази е най-добре запазената.

Пендъргаст взе плика.

— Благодаря много. Сигурен съм, че ще бъде повече от отлично.

Лейк се поколеба за миг.

— Всъщност кой е извършил кражбата? Имам предвид от моето мазе.

— Джо и Дана.

— Предполагам, сте разпитали Джо?

— Да, сега говори доста свободно.

Лейк малко се страхуваше да зададе следващия въпрос.

— Знаете ли… знаете ли какво е направил с всичкото вино?

— Съжалявам, но го е изкарал с лодката си и го е изхвърлил в морето.

Лейк сложи ръка на зиналата си уста.

— Трябвало да направи три курса, за да успее да се отърве от всичко.

— Мили боже – промълви Лейк със задавен глас.

— Разбирам – отговори мрачно Пендъргаст.

В този момент Констънс се намеси за първи път.

— Забелязала съм – каза тя с тих и равен глас, – че има много престъпления, за които смъртното наказание не изглежда достатъчно сурово!

В типичен новоанглийски стил денят, който бе започнал слънчев и топъл, няколко часа след церемонията се смрачи и се развихри нова буря. Докато гледаше през прозореца на Пендъргаст в странноприемницата, Констънс виждаше как клоните на близките дървета се огъват от вятъра. Макар да имаше пълнолуние, луната беше скрита зад слоеве дебели буреносни облаци, които хвърляха тежки капки по стъклото на прозореца.

— Класическа североизточна буря – отбеляза Пендъргаст.