Линкольн Чайлд - Аленият бряг

След около пет минути тишина, като изключим шумоленето на тревните стъбла под пристъпите на вятъра, отдясно долетя звук остър пукот. Пендъргаст на мига се закова на място и започна да души въздуха. Тежката човешка воня вече не се усещаше. Това означаваше само едно: Дънкан вече не беше пред него и срещу вятъра.

Къде беше той? Пендъргаст веднага се досети, че щом дивият брат е усетил, че няма да може да му се изплъзне, е решил да го заобиколи и да му излезе в гръб.

След като си позволи за кратко да светне фенерчето. Пендъргаст смени посоката на югозапад и започна да си пробива път през тревата. Описа малък полукръг от около десетина метра и спря на място. С малко късмет сега се намираше или зад Дънкан, или – което щеше да е по-добре – перпендикулярно на неговия маршрут.

Докато пазеше пълна тишина, стиснал пистолета и фенерчето, той се ослушваше за всеки възможен звук – вдишване, пукот на клонка, който щеше да сигнализира за приближаването на Дънкан.

Обаче не се чуваше нищо.

Минаха пет минути, през които Пендъргаст стоеше на мястото си, без да помръдва. И в този момент я усети: вонята на Дънкан, която отново се носеше към него от югозапад.

Какво се беше случило? Пендъргаст помисли и стигна до извода, че Дънкан вероятно го е чул и е отказал да се връща по стъпките си. Вонята, която стигна до ноздрите му, не беше толкова наситена: Дънкан бе използвал времето, за да се отдалечи на значително разстояние от него. Може би наистина се опитваше да му избяга.

Пендъргаст се измъкна от скривалището си и закрачи бързо срещу вятъра по посока на миризмата, като сега използваше фенерчето си по-често в търсене на следи, по-съсредоточен върху скоростта, колкото да пази тишина. Няколкото минути бързане директно през гъстата трева го доведоха до края на кална плитчина. От другата страна на плитчината имаше широк приливен канал. Приливът идваше мощно – вълнички черна вода се носеха навътре в сушата с опасна скорост, заливайки лабиринта от тревни островчета.

Фенерчето му разкри наблизо следи. Те излизаха от блатната трева и продължаваха право надолу към водата. Пендъргаст освети с фенерчето канала Дънкан беше там, главата му подскачаше нагоре-надолу, докато се опитваше да преплува канала към калните плитчини от другата страна.

Пендъргаст не се поколеба. Прибра фенерчето в джоба на камуфлажната си униформа, изтича до края на брега долу и се гмурна. Водата беше студена като лед, скоростта й беше най-малко десет възела с опасно обратно течение отдолу, което заплашваше да го всмуче и отнесе. Той загреба здраво, за да прекоси канала, борейки се със студа и солената вода, която се опитваше да го повлече. Когато главата му изскочи над водната повърхност, отново видя Дънкан, вече излязъл от водата нагоре по течението и борещ се с калта от другата страна на канала.

Бяха му нужни три отчаяни минути, за да стигне до другия бряг, макар че беше отнесен поне сто метра встрани. Най-сетне успя да напипа дъно под краката си и излезе от водата почти измръзнал. Веднага започна да гази и пълзи през дълбоката до коляно кал на плитчината. Луната се показа иззад носещите се пред нея облаци за кратко, но достатъчно за Пендъргаст да зърне Дънкан. Стоеше в края на линията от висока трева на стотина метра от него с щик в ръката. Беше покрит с кал от глава до пети и се виждаше само бялото на очите му, вторачени в агента с дива ярост.

После той се обърна и изчезна в тревата.

Пендъргаст се бореше с калта, докато не стигна мястото, откъдето Дънкан беше изчезнал. Забеляза, че изсъхналата трева е смачкана и натрошена в толкова дива бъркотия, че не можеше да каже кои тревни стебла са счупени от минаващ човек и кои са дело на ветровете и бурите. Въпреки това Дънкан беше оставил следи под формата на малки кални петна.

Докато Пендъргаст си пробиваше път навътре в сушата, тревата стана още по-гъста. В началото калните петна го водеха през сухата трева, но скоро изчезнаха и той изгуби следата. Луната отново се скри зад облаци и видимостта беше близо до нулата. Дори фенерчето не вършеше работа в тази гъста трева. Дънкан вече не беше срещу вятъра, което означаваше, че може да е навсякъде.

След като още няколко минути си пробива път с усилие през тревата и изсъхналата тръстика, Пендъргаст отново спря, за да се ослуша, стиснал своя „Лес Беър“ 45-калибър в ръка. Цареше тишина. Изглежда Дънкан имаше свръхестествената способност да се движи с минимален шум, без да разбутва тревата. Постижение, което Пендъргаст знаеше, че не може да повтори.