Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Напред в мрака тревата се превърна в нещо като стена, през която трябваше да си пробива път. И изведнъж се озова на полянка с диаметър по-малко от петнайсетина метра. На слабата светлина от закритата луна мъжът се огледа. На полянката цареше пълна бъркотия. В единия край имаше огромна купчина боклуци, до която водеше пътека от отпадъци: пилешки и рибешки кости, празни консерви, листа от репички. В средата на полянката имаше огън с тлеещи въглища. Срещу купчината боклуци се издигаше стара брезентова палатка, скъсана и изцапана с кал и мазнина. Наоколо бяха нахвърляни съдове: тиган, няколко кани с прясна вода и малко провизии. Зад палатката се издигаше димяща купчина тор, която не можеше да види, но подушваше. Лагерът бе изоставен и по всичко личеше, че това се беше случило съвсем скоро.

Мъжът се огледа отново. После повика тихичко:

— Дънкан? Дънкан?

Минаха няколко мига в тишина, после от стената блатна трева в далечния край на полянката излезе мъж. Джо беше свикнал с тази гледка, но тя отново предизвика електрическа тръпка на безпокойство у него. Мъжът беше облечен в дрипи: очевидно доста пластове гниещи дрехи, чието първоначално предназначение сега не можеше да бъде отгатнато, внимателно увити около крайниците му подобно на саронг. Рижата му коса беше чорлава, веждите сключени, а дългата мазна брада беше сплетена със странна придирчивост на три плитки. Беше целият косми и сухожилия и гледаше Джо с диви очи, в които въпреки всичко проблясваше хитрост и интелигентност. В едната си ръка стискаше кремъчен нож, а в другата – ръждясал щик. Очевидно беше чул Джо да се приближава и бе потърсил убежище в тревата.

— Какво има? – попита мъжът, наименуван Дънкан, с дрезгав от рядка употреба глас. – Не трябваше да идваш тази вечер.

Джо пусна вързопа, който носеше на рамото си, на земята.

— Трябва да се махаш – каза той. – Още сега.

При тези думи по лицето на Дънкан се изписа дълбоко подозрение.

— Така ли? И защо?

— Заради човека от ФБР, за когото ти разказах. Знае за теб, открил е лагера ти. Не знам как, но го е направил. Чух го да разказва тази вечер в бара. Сутринта ще дойде тук с полицията.

— Не вярвам – отговори Дънкан.

— Мамка му. Дънкан, трябва да повярваш! Ти си виновен. Ако не беше убил Дана, нищо от това нямаше да се случи.

Дънкан пристъпи и Джо отстъпи назад. Ръката му се плъзна в джоба на панталона и стисна ръкохватката на 22-калибровия пистолет. Дънкан забеляза движението и спря.

— Брат ни трябваше да умре – обясни той с проблясващи очи. – Опита се да ме измами.

— Не, не се е опитвал да те измами. Колко пъти трябва да ти обяснявам? Сложил е скъпоценните камъни в депозитна касета, докато можем да ги продадем. Никой няма да бъде измамен. Нямаше причина да изпадаш в такава ярост и да го убиваш.

— През целия ми живот ме е лъгал. Ти също. Исках моя дял, а той не щеше да ми го даде. Аз свърших цялата работа. Аз поех рисковете. Аз убих онзи англичанин, нали?

— Ти си свършил цялата работа? – попита Джо. Сега и той беше ядосан, но същевременно крайно предпазлив по отношение на брат си. – А това, че с Дана се редувахме да идваме тук всяка седмица, за да ти носим храна и вода? И какво, по дяволите, ще правиш с пакетче скъпоценни камъни? Трябва да ги обърнем в пари и тогава ще си получиш дела!

— Аз свърших цялата работа! – настоя Дънкан. – Тогава си исках скъпоценностите, искам си ги и сега. Те са у теб. Зная, че са у теб! – Въпреки пистолета той направи крачка напред. – Дай ми моя дял!

Още един пристъп на безпокойство обзе Джо. И преди беше виждал брат си в такова състояние. Познаваше неговия избухлив нрав и на какво е способен.

— Добре, чуй ме. Обещавам ти, ще си получиш дела. Сега, когато Дана го няма, можем да делим наполовина. По тези скъпоценности няма да ти помогнат. Те са на сигурно място в ексмутската банка. Още не можем да ги продадем. Обаче по-важното е, че по изгрев агентът на ФБР ще бъде тук. – Без да изпуска Дънкан от очи, Джо клекна, бръкна във вързопа и измъкна дебела пачка пари. Ето ти две хиляди долара. Това са всичките ми пари в брой. Смятай ги за предплата, докато крием рубините. Във вързопа има и малко храна и вода, достатъчни за една седмица. Но трябва веднага да тръгваш. Иначе ще те хванат и пратят в затвора. Мен също ще пратят в затвора като съучастник.

— Идеята за убийството на онзи англичанин беше на Дана. Убий го и го бележи така и така. Направих каквото поиска. Аз съм невинен.