— Изобщо.
Пендъргаст оглеждаше опалнобялата течност в чашата си.
— Помолих ви да дойдете тук, сержант, защото ми бяхте много полезен досега. Приехте моето присъствие, работихте здраво, отговаряхте на въпросите ми и доброволно ми предоставяхте информация. Водихте ме на експедиции в соленоводните тресавища. При положение че несъмнено сте предпочитали да правите други неща. Опитът ми показва, че местните полицейски сили често не харесват присъствието на федерални агенти, особено занимаващи се с частно разследване. Открих у вас доброжелателен прием, а не враждебност. Високо оценявам това. Затова избрах да споделя най-напред с вас интересни новини.
Гавин му кимна да продължава, като същевременно се опитваше да потисне изчервяването си от похвалите. Любопитството му беше нараснало още повече.
— Спомняте ли си как ви казах снощи, че остава още една стъпка – да се установи самоличността на убиеца или убийците?
— Да. – Гавин допи уискито си. Напитките, които предлагаха в „Морската карта“, се славеха със своята оскъдност.
— Аз установих самоличността му. Убиецът е един и знам кой е той.
— Вие… – започна Гавин, после замълча. В главата му проблеснаха бързо една след друга две мисли. Първата беше свързана с огромно облекчение. Почти мина – каза си той. – Кошмарът е на път да свърши. Втората се отнасяше до решението на Пендъргаст да каже първо на него, а не на началника Мърдок. Това беше интересно. Агентът знаеше, че Мърдок ще се пенсионира. Дали така искаше да подпомогне амбициите на Гавин. Ако сержантът действаше както трябва, това можеше да се окаже истинска червена точка и почти да гарантира назначаването му за началник на полицията.
Джо Дънуди, който се въртеше в средата на бара, посочи празната чаша на Гавин. Той му кимна да я напълни отново.
— Не само разкрих самоличността на убиеца продължи Пендъргаст, снишавайки малко глас, но днес открих местоположението на скривалището му дълбоко навътре в тресавището.
— Какво чакаме? – попита Гавин и се плъзна наполовина от бар столчето. Майната му на питието, помисли си той. Нетърпение измести умората. – Да вървим!
Пендъргаст поклати глава.
— Да отидем там по тъмно би било неразумно. Нашият човек познава тази част от тресавището по-добре от мен и вероятно по-добре от вас. Ако не внимаваме, ще го подплашим и ще избяга. Не – ще тръгнем по изгрев, ще се приближим безшумно и ще го изненадаме. Разбира се, ареста ще извършите вие.
Това особено поласка Гавин.
— А началникът? – попита той, когато се появи пълната чаша. – В края на краищата говорим за убиец. Може да имаме нужда от подкрепление.
Ако не му кажем, страшно ще се ядоса, помисли си той. Пенсиониране или не, не беше умно да дразниш лъва.
— Страхувам се, че началникът Мърдок ще бъде по-скоро пречка. Въпреки това предложението е благоразумно и той трябва да бъде там, ако не за друго, то заради протокола. Защо не го информирате по телефона, когато се приберете?
— Така и ще направя.
— Чудесно. А сега, ако нямате нищо против, ще се кача в стаята си. Трябва да се подготвя за утре. Да се срещнем в пет сутринта пред участъка?
— Ще ви чакаме.
— Прекрасно. Тогава до утре. – След тези думи Пендъргаст допи питието си, ръкува се с Гавин и се измъкна от „Морската карта“, насочвайки се към стълбището, което водеше нагоре към стаите.
Фигурата се придвижваше тихо през високата блатна трева – не се виждаше повече от мимолетна сянка в безлунната нощ. Макар мъжът да бързаше много, а резерватът западно от Ексмут винаги да беше пуст, той внимаваше да бъде колкото може по-тих: единственият шум беше шумоленето на тревата, през която минаваше, и слабото шляпане, когато прекосяваше някоя от многото кални плитчини.
Пътят беше дълъг час и половина, но го бе изминавал много пъти преди и беше свикнал. Мракът не му пречеше, напротив беше добре дошъл.
На границата на резервата спря, за да прехвърли вързопа от едното си рамо на другото и да огледа наоколо. Отливът бързо отстъпваше и тренираното му зрение отбелязваше, че оттеглящата се вода е оголила лабиринт от езерца, плитчини, тревисти островчета и блата под морското равнище. Земята сякаш бе обгърната в бдително мълчание, макар да се надигаше постоянен вятър. Той отново забърза – повече от преди трябваше да поеме обратно преди прилива, ако не иска да остане в тази пустош.
Дълбоко навътре в тресавището тревата стана по-гъста, вече наподобяваше повече джунгла, отколкото блато. Човекът и тук знаеше пътя. Сега вървеше по почти невидима пътека, разпознаваема само за много опитни очи. Беше дал прякори на повечето от природните забележителности, край които минаваше: езерцето с приливна вода и неравномерна форма беше Петролното петно; голяма туфа сплетена блатна трева, изсъхнала и мъртва, беше Урагана. Тези забележителности му помагаха да се ориентира. При Урагана рязко зави наляво, като продължаваше да следва тайната, едва видима пътека. Почти беше стигнал. Вятърът вече духаше силно, като пълнеше въздуха със сухия шум на тревите.
Читать дальше