Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Сега Дана е мъртъв и законът не работи по този начин. Ти извърши убийствата. Вината е твоя и моя. Разбра ли? Заедно сме в това, нали? – Джо се опита смекчи тона си, да звучи разумно, за да не ядосва вече лудия си брат.

Усилията му бяха възнаградени. Враждебното изражение изчезна от лицето на Дънкан. Той взе вързопа и пачката пари, които Джо му подаде, и с мазен палец зарови из тях.

— Върви на другото място – каза Джо. – Знаеш го в старото локомотивно обръщало на изоставената сточна гара. Ще се срещнем там след седмица, смятано от днес. Щом намерят лагера тук празен, ще решат, че си се махнал завинаги. Ще го наблюдават няколко дни, но после ще се откажат. Сигурен съм. Ще ти кажа, щом стане безопасно да се върнеш. След известно време ще мога да продам скъпоценните кани. Дотогава дръж парите и не се набивай на очи.

Настъпи дълго мълчание. Най-накрая Дънкан кимна. Докато Джо чакаше, той се върна в палатката и започна да събира малкото си жалки вещи. Струпа ги в една накъсана кърпа, зави ги на вързоп, после е обърна към брат си. Когато го направи, погледът му мина над рамото на Джо и лицето му веднага се изкриви от дива ярост.

— Предател! – изрева той, докато вдигаше каменния нож. – Юда!

Изтрещя изстрел и куршумът изсвири покрай ухото на Джо. Дънкан изпищя, когато ножът беше избит от ръката му и се чу свистенето на рикоширал куршум. Той спринтира към линията на блатата трева с рев и за миг изчезна в нея. Когато Джо извади пистолета си и се обърна, за да се изправи срещу нападателя, почувства удар отстрани по главата. Пистолетът бе изтръгнат от ръката му, а едно коляно се заби в кръста му. За секунда беше прикован към земята, а китките му стиснати в желязна хватка. Поле бяха издърпани назад и около тях щракна хладна стомана. Докато се гърчеше на земята, видя кой е неговият нападател.

— Пендъргаст!

Агентът на ФБР носеше сиво-черна камуфлажна униформа.

— Мислех, че ще дойдете сутринта! – оплака се Джо.

— Точно това трябваше да си помислите – Пендъргаст се изправи, вдигна 22-калибровия пистолет, пъхна го в джоба си, после потъна в тревата и пое в посоката, в която Дънкан беше избягал.

Пендъргаст си пробиваше път през блатната трева. Дънкан, дивият брат, имаше преднина и можеше да определи по шумовете пред себе си, че се движи със скоростта и увереността на човек, който познава тресавищата. Пендъргаст обаче беше специалист по проследяването. Беше ловувал биволи в Източна Африка и се впусна в това преследване със същото умение и стратегия, които би приложил, ако преследваше едър дивеч. Беше много тъмно, но използваше фенерчето си колкото може по-рядко, дори го прикриваше с една ръка, за не бъде забелязана светлината.

Вървеше по прокараната от стремителния ход на Данкън пътека в тревата. Много трудно го следваше, но тъй като вече няколко пъти беше влизал и знаеше какво да гледа. Докато тичаше обмисляше възможностите на своята плячка. Външният вид на мъжа беше твърде странен, за да рискува да го видят на дневна светлина. Сега нямаше как да поеме към старото локомотивно обръщало. Вероятно щеше да потърси убежище на място което познаваше най-добре – тресавищата. Можеше да се покрие за известно време, да състави план, докато пристигнат екипите за издирване с кучета следотърсачи.

Разбира се, ако успееше да убие Пендъргаст, можеше изобщо да не се мести. Това изглеждаше най-добрата му възможност.

Пред агента шумовете от придвижването на беглеца бяха секнали и единственото, което се чуваше, беше вятърът. Пътеката също стана по-трудна за следване, защото Дънкан, изглежда, бе намалил скоростта и сега се движеше по-предпазливо, следвайки едва забележима животинска пътечка. Вятърът духаше от югозапад, затова Пендъргаст можа да надуши вонята му: смесица от мръсотия, пот и пикоч. Това го поставяше срещу вятъра вляво от агента. Пендъргаст промени курса си и сега също закрачи безшумно.

Ловът на лъвове беше много подходяща метафора. Агентът не можеше да се надява да надхитри или надцака Дънкан, защото той беше в своята естествена среда. Щеше да се наложи Пендъргаст да разчита на своите инстинкти и на острите си сетива.

Няколко прясно счупени тревни стебла му подсказаха, че мъжът е напуснал животинската пътека. Пое по следите на Дънкан, позволявайки си само от време на време да светва с фенерчето, колкото да не ги изгуби. Пътеката потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в дебелите, високи блатни треви. Намираха се на средно голям остров в тресавището и след малко щяха да стигнат до кална плитчина и приливен канал.